Дин Кунц - Отвъдни очи

Лайсъл Келско вероятно бе отпратил секретарката си на ранен обяд, за да елиминира възможността тя да подслуша нещо.

Вратата към вътрешния кабинет бе отворена. Отвъд се лееше светлина и — по идея — имаше живот. Желето без колебание прекоси мрачното помещение, насочи се към вътрешната врата и ние го последвахме.

В гърдите ми се трупаше напрежение.

Устата ми бе така пресъхнала, че имах чувството, че съм се нагълтал с прах.

Желето почука леко на вътрешната врата.

През тесния отвор се разнесе глас:

— Влизай, влизай!

Беше баритон, но дори и тези две кратички думи стигаха да предадат спокоен авторитет и нагло превъзходство.

Желето влезе, Люк го последва по петите и аз чух уредника ни да казва:

— Здрасти, здрасти, началник Келско, какво удоволствие е да ви видя отново!

Когато последен от групата пристъпих в кабинета, видях изненадващо простичка стая, гола почти като килия — сиви стени, бели венециански щори, простички мебели, по стените не висяха снимки или картини. След туй зад голямо метално бюро зърнах и Келско, втренчен в нас с неприкрито презрение, а дъхът ми заседна в гърлото, защото самоличността му беше измама, и в човешкото му тяло, отвъд човешката глазура, се намираше най-зловещият на вид таласъм, който някога съм виждал.

Вероятно е трябвало да заподозра, че на място като Йонтсдаун властимащите може да са таласъми. Но мисълта, че хората могат да живеят под злонамереното управление на подобни твари, беше толкова ужасна, че я бях отхвърлил.

Нямам никаква представа как съумях да прикрия шока си, отвращението си и това, че знам за злата тайна на Келско. Стоях си като глупак до Люк, свил юмруци покрай хълбоците си, обездвижен, но и натегнат като пружина от страх, и се чувствах разголен като котарак с извит гръб и присвити уши. Бях сигурен, че Келско може да забележи отвращението ми и незабавно да долови и причината за него. Но не стана така. Той дори не погледна към нас с Люк, а вниманието му бе съсредоточено върху Желето.

Келско беше в началото на петдесетте, около пет фута и девет инча, набит, с около четирийсет паунда свръхтегло. Носеше униформа тип каки, но нямаше пистолет. Под късо подстриганата му коса с оттенък на оръжеен метал се намираше квадратно, сурово, кораво на вид лице. Рошавите му вежди се сключваха над обградените от дебела кост очи, а устата му беше като месеста черта.

Таласъмът вътре в Келско също не представляваше наслада за окото. Досега всички чудовища, с които се бях сблъсквал, бяха като минимум отвратително грозни, макар че някои са все пак не толкова ужасни като другите. Погледите на част от тях не са така яростни. Или имат по-затъпени зъби. Нечии физиономии до определена степен не са така хищни като на гнусните им събратя. (За мен тази лека разлика във външния вид при таласъмите служи за доказателство, че са истински, а не са просто измишльотини на болен мозък; защото ако си ги въобразявах, ако бяха само плод на първичния страх на лудостта, то тогава щяха да си приличат. Или може би не?) Демоничната твар в Келско имаше червени очи, които не просто горяха от омраза, а бяха досущ неин разтопен концентрат , по-пронизващи от тези на всеки друг таласъм, който бях срещал до този момент. Бръмбарово зелената кожа около очните орбити беше кръстосана с паяжина от пукнатини и удебелена от тъкан, която напомняше ръбци на рана. Отвратителната плът на потръпващата му свинска зурла бе станала дори по-погнусяваща поради осеяната с пъпки кожа около ноздрите — бели набръчкани конуси, които потръпваха (и блестяха влажно), когато звярът си поемаше дъх или издишаше и които може и да бяха резултат от напреднала възраст. Не само видът на това чудовище, но и идващите от него парапсихични излъчвания оставяха впечатление за невероятно старо зло — идещо от такава антична древност, че в сравнение с него пирамидите изглеждаха направо модерни; аурата му представляваше отровна яхния от зловредни емоции и извратени намерения, клокочили на висока температура в течение на епохи, като всяка една възможност за благонравие и невинна мисъл е изкипяла още много отдавна.

Желето с ентусиазъм и огромно майсторство играеше ролята на благодарния уредник, а Лайсъл Келско се преструваше, че е просто безнадеждно късогледо, стиснато, тесногръдо, аморално, авторитарно ченге от въгледобивните провинции. Желето беше убедителен, но тварта, която въплъщаваше полицай, заслужаваше „Оскар“. На моменти изпълнението му беше толкова съвършено, че дори в моите очи човешката му глазура ставаше непрозрачна и таласъмът избледняваше, превръщаше се просто в безформена сянка в човешката плът, което ме принуждаваше да се напрягам, за да го върна на фокус.