Дин Кунц - Отвъдни очи

От мига, когато потеглихме на пътешествието си, Люк — едър мъж на четирийсет години, с ястребови черти — говореше едносрично; аха и не , ох и Исусе! явно съставяха целия му речник. В началото си помислих, че е в лошо настроение или е недружелюбен по принцип. Но той се смееше толкова, колкото и аз, а и инак поведението му не беше студено или дистанцирано, а когато най-сетне се опита да се включи с нещо повече от едносричен отговор, открих, че заеква и този недостатък е причина за въздържаността му.

От време на време между шегите и стихчетата Желето ни споменаваше по нещо за Лайсъл Келско, шеф на полицията в Йонтсдаун, с когото щяхме да въртим по-голямата част от бизнеса си. Безгрижно разпределяше информацията така, сякаш не беше особено важна или пък интересна, но постепенно ни нарисува особено гадна картинка. Според Желето Келско беше отвратително копеле. Но не и глупак. Келско беше нафукан мръсник. Но беше и горд. Беше патологичен лъжец, но не се ловеше на лъжите на другите, както се случва с повечето лъжци, защото не беше изгубил способността си да различава истината и фалша. Просто не уважаваше тази разлика. Келско беше злобен, садистичен, арогантен, упорит и като цяло най-трудния човек, с когото Желето трябваше да се разправя в този или някой от другите десет щата, през които изнасяше представления трупата на „Сомбра Брадърс“.

— Очакваш ли неприятности? — попитах.

— Келско взима меда, никога не ни притиска прекомерно — отвърна Желето, — но понякога обича да ни отправя предупреждения?

— Като например? — поинтересувах се.

— Като например да накара неколцина от хората си да ни поступат.

— Да не би… да говориш за побой? — попитах с натежало сърце.

— Абсолютно точно го схвана, хлапе.

— Колко редовно се случва това?

— Идваме тук девета година, откак Келско стана шеф на полицията, и това се е случило шест пъти от девет.

Люк Бендинго свали от волана едната си длан с масивни кокалчета и посочи към дългия един инч бял белег, който минаваше под ръба на дясното му око.

Казах:

— Това в бой с хората на Келско ли го получи?

— Аха — отвърна Люк. — Проклетите к-к-к-копелета.

— И викаш, че ни предупреждават? — попитах. — Що за гадория е това?

Желето отвърна:

— Келско иска да сме наясно, че той взима подкупите ни, но няма да ни остави да си играем с него.

— Е, защо просто не ни го каже?

Желето направи гримаса и поклати глава:

— Хлапе, тук сме в краищата на въгледобива, пък дори и да не вадят вече кой знае какво от земята, и винаги ще си бъде въгледобивен край, понеже хората, които са бачкали в мините, са си още тук, а тези типове не се променят. Никога. Проклети да са, ако го сторят. Миньорството е суров и опасен начин на живот и въди сурови и опасни мъже, криви и нацупени пичаги. За да слезеш в мината, трябва или да си отчаян, или глупав, или да си такъв дяволски мъжага, че да ти щукне да доказваш, че си жесток като самите мини. Дори онези, дето никога не са влизали във въглищния забой… е, те са наследили коравата си мъжественост от старците си. Хората в тези хълмове просто обичат боя заради абсолютната радост от него. Ако Келско просто ни схапе, ако ни отправи устно предупреждение, туй ще значи да се лиши от удоволствието си.

Вероятно бе плод на въображението ми, подхранено от страховете от сопи с гвоздеи, яки тояги и гумени маркучи, но щом навлязохме в по-планински терен, денят сякаш изгуби от яркостта си, стана по-малко топъл и по-малко обещаващ, отколкото беше, когато тръгнахме на път. Дърветата ми се струваха значително по-грозни от боровете, елите и смърчовете, които така добре помнех от Орегон, а върховете на тези източни планини, геологично по-древни от Сискию, изглеждаха мрачновати и лишени от изящество, излъчваха аура на разложение и злонамереност, породена от безмилостното време. Бях наясно, че допускам емоциите ми да оцветяват онова, което виждам. Тази част от света, също като Орегон, притежаваше уникална за региона красота. Знаех, че е ирационално да приписвам човешки усещания и намерения на пейзажа, и все пак не можех да се отърся от усещането, че обграждащите ни планини следят преминаването ни и имат намерение да ни погълнат завинаги.

— Но ако хората на Келско ни скочат — казах, — ние не можем да им отвърнем. Не и срещу ченгета. Не и в полицейски участък, за Бога! Ще свършим в затвора с обвинение за нападение и телесни щети.

От задната седалка Желето се обади: