Дин Кунц - Отвъдни очи

Обърнах гръб на отворената врата и — с разтуптяно сърце — направих три крачки в нощта, по протежение на очертаната от фургоните алея, но спрях шокиран, понеже видях Рия Рейнс да се появява в мрака пред мен. Тази Рия беше облечена в джинси и изцапана блузка. В началото представляваше треперлив размит образ, безцветен, като филм, прожектиран на вълнуващ се черен екран. В течение на секунда-две обаче тя доби неразличима от реалността плътност, макар че съвсем определено не беше истинска. Тази Рия освен всичко друго въобще не беше възбуждаща; лицето й бе призрачно бледо, а от ъгълчето на подутата й устна капеше кръв. Видях, че блузата й не е мръсна, а окървавена. Шията, раменете, гърдите и коремът й бяха почернели от кръв. С тънък като бръмчене на муха гласец, всяка дума откъсваща се тихо от окървавената й уста, тя каза:

— Умирам… умирам… не ме оставяй да умра…

— Няма — отвърнах, говорейки по-тихо и от видението, и глупаво пристъпих напред, за да прегърна и утеша призрака на Рия с изящество и гладка готовност, които ми бяха убегнали, когато истинската жена търсеше утеха. — Не, няма да те оставя да умреш!

С непостоянството на герой от сън тя внезапно изчезна. Нощта бе празна.

Препънах се през гъстия въздух, където беше стояла.

Паднах на колене и увесих глава.

Останах така известно време.

Не исках да приемам посланието на това видение. Но не можех да му избягам.

Дали бях изминал три хиляди мили и покорно бях позволил на съдбата да ми избере нов дом, бях започнал да завързвам нови приятелства — и толкова усилия нахалост само за да видя всичко да рухва в някакъв непонятен катаклизъм?

Ако само можех да предвидя опасността, тогава щях да предупредя Рия и Желето, и всички останали потенциални жертви, и ако успеех да ги убедя в способностите си, те можеха да предприемат крачки, с които да избегнат смъртта. Но макар да се бях отворил максимално с надежда за някакъв сигнал, не можех да доловя дори и намек за естеството на надвисналото нещастие.

Знаех само, че включва таласъми.

Гадеше ми се от предусещането за бъдещите загуби.

С мъка се изправих на крака след кой знае колко време, прекарано на колене в прахта и изсъхналата трева. Никой не ме беше видял или чул. Рия не бе излязла на прага на фургона си, не бе погледнала навън. Бях самичък под лунната светлина и с песента на щурците. Не можех да стоя прав; стомахът ми се обръщаше и свиваше. Докато бях във фургона, бяха изгаснали още лампи, но все още имаше и такива, които ми намигаха, докато се взирах наоколо. Някъде приготвяха късна вечеря от яйца с лук и нощта бе натежала от разкошния аромат, който обичайно би ме накарал да изпитам глад, но в настоящата ситуация само усили гаденето ми. Разтреперен се упътих към фургона, където ми бяха дали легло.

Заранта бе настъпила с надежда, а когато от съблекалнята под трибуната се върнах в лунапарка, той ми се бе сторил изпълнен със светлина и обещания. Но точно както неотдавна мракът бе обгърнал алеята, така сега ме овладя и мен, заля ме, премина през сърцето ми и ме преизпълни.

Когато почти бях стигнал до фургона си, осъзнах, че някой ме гледа, макар че наоколо нямаше жива душа. Но все пак ме следяха иззад, под или от някой от множеството фургони и бях повече от наполовина сигурен, че става дума за същия човек, изнесъл трупа на таласъма от павилиона с блъскащите колички и следил ме после от неизвестен ъгъл на обладания от нощта лунапарк.

Бях твърде вцепенен и отчаян, за да ми пука. Прибрах се във фургона си и си легнах.

Фургонът бе съставен от малка кухня, дневна, една баня и две спални. Във всяка имаше по две легла. Съквартирант ми беше тип на име Барни Куадлоу, черноработник, много едър и с бавна мисъл, напълно доволен да се носи по течението на живота и да не се и замисля какво ще стане с него, когато остарее прекомерно, за да влачи и сглобява оборудване — беше уверен, че лунапарковците ще се погрижат за него, което и щеше да стане. Бяхме се запознали и даже поговорихме, макар и за кратко. Не го познавах добре, но ми се стори достатъчно дружелюбен и когато го бях изучил с шестото си чувство, открих по-кротка личност от всекиго, когото някога бях срещал.

Подозирам, че таласъмът, който бях убил при павилиона на „Блъскащите колички“, е бил черноработник като Барни, което би обяснило защо покрай изчезването му не се вдигна особена врява. Бачкаторите не бяха най-съвестните работници; мнозина от тях страдаха от краста за скитане и понякога дори пътешествията на лунапарка не им бяха достатъчни, тъй че просто си вдигаха чукалата.