Дин Кунц - Отвъдни очи

Барни спеше и дишаше дълбоко, а аз внимавах да не го събудя. Съблякох си дрехите, сгънах ги, сложих ги на един стол и се изтегнах на леглото си, право върху чаршафите. Прозорецът беше отворен и лекият ветрец успяваше да проникне в стаята, но нощта бе много топла.

Не очаквах да заспя. Понякога обаче отчаянието може да бъде като умората — тежест, която повлича ума и за изненадващо кратко време, не повече от минута, тази тежест ме потопи в познатата забрава.

В мъртвата като гробище и тъмна като такова среда на нощта, аз се поразбудих и ми се стори, че виждам едър силует, застанал на вратата на спалнята. Нямаше светнати лампи. Фургонът бе изпълнен с многопластова тъмнина, всички различни цветове изглеждаха черни, тъй че не виждах кой точно се намира на входа. Не ми се щеше да се събуждам, та си рекох, че това ще да е Барни Куадлоу, който идва от банята или пък отива натам, но едрият силует нито излизаше, нито влизаше, а просто си стоеше на място и наблюдаваше. Освен това чувах дълбокото и ритмично дишане на бачкатора от съседното легло. Затуй си рекох, че това ще да е някой друг от мъжете, с които делях фургона… но се бях срещал и с тях, и те не бяха така едри. Накрая, замаян и объркан от съня, реших, че това трябва да е Смъртта, самият жътвар, дошъл да прибере живота ми. Вместо да побягна паникьосан, затворих очи и се унесох отново. Смъртта сама по себе си не ме плашеше, а в мрачното настроение, което ме бе съпроводило в нощта и бе просмукало смътните ми сънища, не бях особено учуден от посещението на Смъртта — ако всъщност това беше моята гостенка.

Върнах се в Орегон. Това бе единственият начин, по който смеех да се прибера отново у дома. Насън.

Ококорих се в шест и петнадесет в петък заран, след четири и половина часа спане, което за мен си беше дълга почивка. Барни все още похъркваше, както и съседите ми в другата стая. През прозореца нахлуваше сива като прах светлина. Силуетът на прага бе изчезнал — ако изобщо бе имало някой.

Снощи бях прибрал раницата си в килера. Сега със ставането тихичко извадих от нея чиста тениска, шорти и чорапи. Лепкав и мръсен, предвкусващ с удоволствие душа, пъхнах дрехите в единия си ботуш, вдигнах ботушите, обърнах се към стола да си взема джинсите и видях положени на плата две късчета бяла хартия. Не си спомнях да съм ги слагал там, а и не можех лесно да ги разчета на сивата светлина, тъй че ги стиснах в ръка, взех си и джинсите и тихичко минах по коридора към банята. Там затворих вратата, светнах лампата и оставих ботушите и панталоните.

Разгледах едното парче хартия. След това другото.

Заплашителният силует на прага, както се оказа в крайна сметка, не беше илюзия или фрагмент от въображението ми. Беше оставил два предмета, които бе сметнал, че може да представляват интерес за мен.

Представляваха безплатни пропуски от типа, който „Сомбра Брадърс“ издават в количества, за да подслаждат отношението на местните власти и важните клечки във всеки град, където има представления лунапаркът.

Първият беше за возене на „Блъскащите колички“.

Вторият — за виенското колело.

Следващата спирка в турнето на „Сомбра Брадърс“ беше малкото градче Йонтсдаун (с население 22 450 според приветствената табела на границата на територията на града), намиращо се в предимно планинския окръг Йонтсдаун, Пенсилвания, основано върху вече изчерпани въглищни пластове и поддържано днес от една стоманолеярна и местното локомотивно депо, стабилно западащо, но все още неосъзнало неизбежността на падението си. Когато настоящият ни ангажимент приключеше в събота вечер, паркът щеше да бъде разглобен, опакован и прекаран на стотици мили през щата чак до панаирния парцел на окръг Йонтсдаун. Миньорите, стоманолеярите и работниците в железницата бяха привикнали да прекарват вечерите и уикендите си подредени или около телевизора, в местните барове или в някоя от трите католически църкви, които вечно провеждаха събирания, танци и вечери с готвено от къщи, тъй че щяха да посрещнат лунапарка със същата радост, с която го бяха сторили фермерите на предишната спирка.

В петък заран заминах за Йонтсдаун заедно с Желето Джордан и работник на име Люк Бендинго, който караше колата. Седях отпред с Люк, а обемистият ни шеф се разполагаше самичък на задната седалка, облечен спретнато в черен официален панталон, с риза от шифон и сако рибена кост, и изглеждаше не толкова като лунапарковец, колкото като добре охранен провинциален земеделец. От лукса на снабдения с климатик жълт кадилак на Желето ние се наслаждавахме на зелената красота на влажния августовски пейзаж, докато напредвахме през фермерските земи, а после и през хълмовете.