Дин Кунц - Отвъдни очи

Придвижването от шатрите до гората, копаенето на дупката и погребването на главата бяха извършени почти в паника. Тъй че постоях на полянката за момент, с отпуснати вяло ръце и се опитах да се успокоя. Не беше лесно.

Постоянно се сещах за чичо Дентън в далечния Орегон. Дали неговият зле насечен труп се бе излекувал в уюта на собствения му ковчег и дали си бе проправил път извън гроба няколко седмици след като бях побягнал от закона? Дали, за да си отмъсти на семейство Станфиъс, не бе навестил фермерската къща, където все още живееха майка ми и сестрите ми и дали те бяха станали таласъмски жертви заради мен? Не. Това беше немислимо. Не бих могъл да живея под смазващото тегло на такава вина. Дентън не се беше завърнал. Като начало през онзи кървав ден, когато бях тръгнал да го убивам, той се беше сражавал с такава злоба, че гневът ми бе преминал в състояние много подобно на психологическа треска и аз бях нанесъл страховити щети с брадвата, размахвайки я с налудничаво себеотрицание дори след като бях осъзнал, че чичо ми е мъртъв; той беше толкова размазан и щателно разчленен, че нямаше как да се е самосглобил отново. Освен това, дори ако бе постигнал възкресение, надали щеше да се върне при дома на Станфиъс или някъде в близост до долините на Сискию, където го познаваха, защото чудото на завръщането му от гроба щеше да изуми света и да съсредоточи върху него вниманието на всички. Бях сигурен, че той все още си е в ковчега и се разлага — но ако не се бе задържал в гроба, тогава беше отишъл далеч от Орегон и живееше под ново име, и измъчваше други невинни, а не роднините ми.

Обърнах гръб на поляната, прегазих храсталака и се върнах назад към откритото поле, където нощта бе обгърната от аромата на жълт енчец. Бях изминал само половината от пътя до лунапарка, когато осъзнах, че все още усещам вкуса на пръст в устата си, от хапката, която бях поел насилствено, когато ме хвърлиха в таласъмския гроб. Този отвратителен вкус ми припомни всички подробности от ужасиите от изминалия час и някак успя да разчупи савана от вцепенение, което ме бе защитило от пропадане в нищото, докато вършех онова, което трябваше да бъде свършено. Връхлетя ме вълна от гадене. Паднах на ръце и колене, увесих глава и се захванах да повръщам в тревата и енчеца.

Когато гаденето утихна, изпълзях на няколко фута встрани и се проснах по гръб, примигвайки срещу звездите, поемайки си дъх и опитвайки се да събера сили да продължа.

Беше четири и петдесет сутринта. Оранжевото слънце на утрото не беше на повече от час разстояние.

Тази мисъл ми припомни невиждащото оранжево око на челото на Джоъл Тък. Джоъл Тък… той беше измъкнал трупа от павилиона с блъскащите колички и го беше заровил, което можеше да се явява действие на човек, който знае какво са таласъмите и иска да ми помогне. Почти със сигурност Джоъл Тък беше и човекът, дошъл във фургона ми, докато спях миналата нощ и оставил двата пропуска — един за блъскащите колички и един за виенското колело — върху сгънатите ми джинси. Той се беше опитал да ми каже, че знае какво е станало при блъскащите колички и че също като мен знае за предстоящите събития при виенското колело. Можеше да вижда таласъмите и до някаква степен усещаше зловещите енергии около виенското колело, явно чрез собствения си екстрасензорен дар, вероятно не толкова силен като моя.

За първи път изобщо се сблъсквах с притежател на каквито и да е парапсихични способности и определено това беше първият път, когато съм се натъкнал на друг, способен да вижда у таласъмите онова, което действително представляват. За миг ме заля усещането за братска близост — за сроденост толкова значима и тъй отчаяно копняна, че направо изби сълзи в очите ми. Не бях сам.

Но защо Джоъл пипаше толкова завоалирано? Защо се колебаеше да ме просвети, че знае за братството, което споделяхме? Очевидно причината беше, че не иска да знам какъв е. Но защо? Защото… защото не ми е приятел. Внезапно ми хрумна, че Джоъл Тък може да се смята за неутрален в битката между човечеството и таласъмската раса. В крайна сметка от негова гледна точка обикновените хора се отнасяха с него по-зле, отколкото таласъмите, дори и само защото се срещаше с човешки същества всеки ден, а с таласъми — само от време на време. Изгнаник, отхвърлен и дори осмиван от обществото като цяло, лишен от всякакво достойнство освен в рамките на убежището лунапарк, той като нищо можеше да смята, че няма причини да се противопоставя на войната на таласъмите срещу паричковците. Ако случаят беше такъв, Джоъл ми бе помогнал с мъртвото тяло и ме бе насочил към възникналата при виенското колело опасност само поради това, че тези таласъмски планове директно засягаха лунапарковците, единствените хора, на които той дължеше подкрепа в тази тайна война. Освен това не искаше да се свърже с мен открито, понеже усещаше, че моята вендета срещу демоните не се ограничава в рамките на карнавала и не искаше да бъде въвлечен в по-мащабен конфликт — имаше желание да се бие във войната само когато тя стигне до него.