Дин Кунц - Отвъдни очи

През изминалите няколко часа бях получил първото си твърдо доказателство, че таласъмите са истински, а не химери на налудничавото ми въображение. В сърцето си винаги съм знаел, че са реални и не убивам невинни хора под влиянието на откачената си халюцинация, че в тях се крие таласъм. Но… това, което знаех със сърцето си, никога не е могло да служи като доказателство срещу съмнението, а страховете от лудост ме бяха преследвали отдавна. Сега знаех, че Джоъл Тък също вижда таласъмския род. А и се бях сражавал с труп, възкресен от малка искрица таласъмска жизнена сила и ако това бе тяло на обикновен човек, невинна жертва на моята лудост, никога нямаше да се надигне от гроба, както стори. Тези факти определено се явяваха адекватна защита срещу обвинението в лудост, което често премервах на себе си.

Въпреки това седях със скрито в дланите лице, превърнал шепи и пръсти в маска и колебаещ се да посегна и да докосна Рия, страхувайки се какво би могло да съм й сторил.

Вкусът на кръв ме задавяше. Потреперих и си поех дълбоко дъх, а с него надуших и кръв.

През изминалите няколко години бях страдал от мрачни, тъмни пристъпи, по време на които бях завладян от впечатлението, че светът не е нищо друго освен крипта, създадена и пусната да се върти в бездната с единствената цел да осигури сцена за космически театър „Гран Гиньол“ 2 — и това бе един от тези мигове. В хватката на депресията винаги ми се струваше, че човечеството е създадено само за клане; че или ще се избием един друг, ще паднем плячка на таласъмите, или ще станем жертви на капризите на съдбата — рак, земетресения, цунами, мозъчен тумор, светкавици, — които съставяха живописния принос на Господ към този план. Понякога даже ми изглеждаше, че животите ни са дефинирани и описани с кръв. Но винаги съм успявал да се измъкна от подобна яма, вкопчен здраво във вярата, че кръстоносният ми поход срещу таласъмите ще убеди други мъже и жени за съществуването на чудовищата, които под прикритие скитат сред нас. След това в моя сценарий на надеждата хората щяха да спрат да се бият и нараняват едни други и да насочат вниманието си към истинската война. Но ако бях нападнал Рия в делириум и бях унищожил живота в нея, ако бях способен да убия някой, когото обичах, тогава значи бях луд и всякаква надежда за мен и бъдещето на расата ми бе патетична…

… и тогава Рия простена насън.

Зинах изумен.

Тя се замята в отговор на случващото се в нейния собствен кошмар, въртеше глава, сбори се за момент с чаршафа, докато лицето и гърлото й не се разкриха, след това затихна до по-малко активен, но все още неспокоен сън. Лицето й бе прекрасно като спомена ми за него — нераздрано, неухапано, ненасинено, — макар че веждата й бе вдигната и устата й разтегната в разголваща зъбите гримаса, породена от събитията, участващи в нейния кошмар. Гърлото на Рия бе непокътнато. Не се забелязваше и кръв.

Омекнах от облекчение и от все сърце благодарих Богу. Тихо се измъкнах от леглото, отидох в банята, затворих вратата и светнах крушката. Първо погледнах към ръката си, с която бях докоснал устни — по пръстите все още имах червено. След това вдигнах очи към огледалото и видях, че по брадичката ми се стича кръв, каквато блестеше и по устните ми и покриваше зъбите.

Измих си ръцете, изтърках си лицето, изплакнах си устата, намерих малко „Лаворис“ в шкафчето за лекарства и се отървах от медния вкус. Предположих, че може да съм си прехапал насън езика, но водата за уста не щипеше и при внимателен оглед не успях да намеря рана, която да обвиня за пълната си с кръв уста.

Някак си кръвта от съня бе добила реална плътност и бе дошла с мен, когато се събудих, бе излязла от земята на кошмарите и се беше прехвърлила в света на живите — което не бе възможно.

Погледнах към отражението на отвъдните си очи.

— Какво означава това? — запитах се.

Огледалният образ не ми отговори.

Поисках да знам:

— Какво точно, да му се не види, се случва?

Спътникът ми от огледалото или не знаеше нищо, или пазеше тайните си зад заключени с катанец устни.

Върнах се в спалнята.

Рия не бе избягала от кошмара си. Лежеше в река от бял лен, наполовина разголена и наполовина завита, и краката й шаваха като остриета на ножица все едно тичаше, и каза: „Моля, моля!“ възкликна също и „О!“ и сграбчи с шепи чаршафите, отмятайки глава за миг, след това постепенно се поотпусна и се съпротивляваше на съня само с приглушени думи и от време на време — слаби викове.