Дин Кунц - Отвъдни очи

Руди Мортън-Ред, главният механик на „Сомбра Брадърс“ с когото се бях срещнал при „Камшика“ първата си сутрин в парка, управляваше взвод мъже и на свой ред бе командван от Гордън Алуейн, който беше нашият плешив и брадат надзирател по транспортирането. Горди отговаряше за окончателното натоварване на огромния лунапарк и тъй като „Сомбра Брадърс“ пътуваха с четирийсет и шест железопътни вагона и деветдесет големи камиона, работата му беше много напрегната.

Постепенно лунапаркът бе угасен, досущ огромна лампа с множество фитили.

Изтощен, но с изключително приятно усещане от братския дух, аз се върнах в градчето от фургони на поляната. Голяма част вече бяха заминали за Йонтсдаун; други щяха да тръгнат чак утре.

Не отидох при собствения си фургон.

Вместо това се запътих към „Еърстрийма“ на Рия.

Тя ме чакаше.

— Надявах се да дойдеш — каза.

— Знаела си, че ще дойда.

— Исках да кажа, че…

— Няма нужда.

— … съжалявам.

— Мръсен съм.

— Искаш ли да се изкъпеш?

Исках и се изкъпах.

Когато излязох от банята, Рия ми беше приготвила бира.

В леглото и, където смятах, че ще съм способен единствено да спя, двамата се любихме извънредно приятно, бавно и с лекота — изпълнихме мрака с въздишки и шепоти, с нежни ласки, с плавно тласкане на бедра на забавен кадър, с шепот на кожа в кожа, дъхът й — като сладко лятно карамфилче. След известно време се спуснахме в някакво сумрачно, но незаплашително място, сливайки се, докато се хлъзгахме, съединявайки се по-пълноценно с всяка следваща секунда от схода ни, и усетих, че се движим към перфектно и постоянно обединение, идентичност, различна от нашите две отделни личности, което бе състояние, за което копнеех силно — начин да премахна всички лоши спомени и отговорностите, и болезнената загуба на Орегон. Именно такова блажено себеотдаване ми се струваше на една ръка разстояние, стига да успеех да синхронизирам ритъма на акта ни с биенето на сърцето й, а след това, миг по-късно, синхронът бе постигнат и чрез посредничеството на спермата си предадох собственото си сърцебиене в Рия, двете ни сърца вече биеха като едно и с разкошна тръпка и заглъхваща въздишка спрях да съществувам.

Сънувах гробището. Очукани от времето варовикови плочи. Наръбени мраморни паметници. Износени гранитни обелиски и правоъгълници и кълба, на които бяха кацнали черни птици със зловещо изкривени човки. Рия тичаше. Аз я преследвах. Канех се да я убия. Не исках да я убивам, но по някаква причина, която не разбирах, нямах друг избор, освен да сваля и да откъсна живота от нея. Сега тя оставяше не просто отпечатъци по снега, а отпечатъци, пълни с кръв. Не беше ранена и не кървеше, така че предполагам кървищата бяха просто знак, знамение за предстоящата касапница, доказателство за неизбежността на ролите ни, жертва и убиец, плячка и ловец. Догонвах Рия и косата й се стелеше по вятъра, сграбчих я и тя изгуби равновесие, и двамата се търкулнахме сред надгробните плочи, а след това се озовах върху нея, посягах с ръмжене към гърлото й, сякаш бях животно наместо човек, с щракащи зъби се опитвах да докопам югуларната й вена, плисна кръв, силни топли струи от гъст рубинен серум… Събудих се.

Седнах.

Вкусих кръв.

Разтърсих глава, примигнах и се събудих напълно.

Все още долавях вкуса на кръв.

О, Исусе!

Трябваше да е плод на въображението ми. Остатъчен послевкус от съня.

Но не искаше да се махне.

Затутках се с нощната лампа, щракнах я и светлината ми се стори жестока и обвинителна.

Сенките избягаха към ъглите на малката стая.

Вдигнах ръка към лицето си. Притиснах треперещи пръсти към устните си. Погледнах към пръстите си. Видях кръв.

До мен Рия се бе сгушила под тънкия чаршаф като тяло, дискретно покрито от умен полицай на сцена на убийство. Бе наполовина обърната странешком. Виждах само сияйната й коса, разпиляна по възглавницата. Не помръдваше. Ако изобщо дишаше, то вдишваше и издишваше толкова плитко, че беше трудно забележимо.

Преглътнах с усилие.

Този вкус на кръв. Като метална мед. Като да посмучеш старо пени.

Не. Не можеше наистина да съм разкъсал гърлото на Рия, докато сънувах. О, Боже. Невъзможно. Не бях луд. Не бях убиец маниак! Не бях способен да убия човек, когото обичам.

При все това, въпреки отчаяното ми отрицание, див и вихрен ужас пърхаше лудо в мен като трескава птица и не можех да намеря сили да дръпна чаршафа и да погледна Рия. Облегнах се на дъската на леглото и скрих лицето си в ръце.