Дин Кунц - Отвъдни очи

Към полунощ мамутоподобното виенско колело, гледано през отвъдните ми очи, бе останало не само без осветление, но и беше като грамадна мълчалива машина, която създаваше и разпръскваше по-плътен мрак от недрата си. До голяма степен повтаряше същия студен и обезпокоителен образ, който бях видял в първата нощ след пристигането си на терена на „Сомбра Брадърс“ миналата седмица в друг град, макар че това странно впечатление сега бе по-силно и дори още по-силно обезпокоително.

Алеята започна да опустява малко преди един след полунощ и — противоположно на обичайния ми подход и навик — този път бях сред първите, които затвориха. Пуснах кепенците на „Якия удар“ и тъкмо събрах приходите от деня, когато забелязах Марко да върви сред атракционите. Повиках го и го убедих да занесе парите на Рия във фургона й заедно със съобщението, че имам някаква важна работа за вършене и ще закъснея.

Нанизите, континентите и редиците от лампички примигваха и гаснеха от единия до другия край на лунапарка, междувременно на входовете на шатрите опъваха платнищата и ги връзваха, лунапарковците се оттегляха поединично или на малки групички, а аз крачех колкото се може по-безгрижно към центъра на лунапарка и когато останах ненаблюдаван, приклекнах и се скрих в тъмнината под един камион. Останах там десетина минути — на място, където слънцето не бе успяло да бръкне със сухите си пръсти през последните два дни и влагата се просмукваше през дрехите ми, усилвайки студа, който ме бе обзел още преди това, когато бях започнал да забелязвам промените във виенското колело.

Последните светлини угаснаха.

Последните генератори бяха изключени и затихнаха с пъшкане и дрънчене.

Последните гласове заглъхнаха и се отдалечиха.

Изчаках още минута-две, след това се измъкнах изпод камиона, изправих се, вслушах се, поех си дъх и се вслушах пак.

След какофонията на работещия лунапарк тишината му в покой бе свръхестествена. Нищо. Нито един звук. Нито едно постъргване. Нито едно шумолене.

Внимателно следвайки потайния път, водещ през онези места, в които нощта бе допълнително затъмнена от натрупалите се сенки, пропълзях до „Килни-врътни“, поспрях до рампата, която водеше към атракциона, и отново се вслушах внимателно. Не чух нищо.

Пристъпих предпазливо през веригата в дъното на рампата и се изкачих по платформата приведен, така че да не се забелязвам лесно. Рампата бе направена от плоскости два на четири, солидно сглобена, а аз носех маратонки, така че при изкачването си практически не издавах нито звук. Но щом достигнах платформата, стана по-трудно да се прикривам; тук час след час, ден след ден вибрациите на стоманените колела на атракциона минаваха през перилата и в обкръжаващото ги дърво, в резултат на което пукане и скърцане се бяха загнездили като термити във всяка сглобка на конструкцията. Платформата на „Клати-върти“ бе наклонена назад и по пътя си към горната й част се придържах по-близо до външното перило, където сглобките на дъските на пода бяха по-здрави и протестираха по-малко.

При все това напредването ми бе съпроводено от няколко остри слаби звука, които бяха стряскащо шумни в непривичната тишина на пустия лунапарк. Казах си, че таласъмите, ако изобщо ги бяха чули, щяха да приемат тези издайнически шумове за улягане на неодушевени предмети, но въпреки това се мръщех и се вцепенявах всеки път, когато дървото изплакваше под краката ми.

За няколко минути подминах клетките на „Килни-врътни“, които напомняха гигантски червеи, дремещи в мрака, и стигнах до върха на платформата, приблизително на десет фута над земята, където приклекнах до перилата и се взрях над обгърнатия от нощта лунапарк. Бях избрал този наблюдателен пост, понеже оттук виждах основата на виенското колело плюс по-голяма част от алеята, отколкото от която и да е наземна точка, а също и защото тук бях практически невидим.

През последната седмица нощта бе отхапала няколко парчета от луната. Вече не беше толкова полезна, колкото когато преследвах таласъма през павилиона на „Блъскащите колички“. От друга страна, лунните сенки ми даваха същото успокоително прикритие, което вдъхваше и усещането за безопасност на таласъмите, печелех толкова, колкото и губех.

А и имах едно предимство, което беше безценно. Знаех, че те са тук, но те почти със сигурност нямаха представа за моето присъствие и не биха могли да знаят, че ги дебна.

Четири мъчителни минути минаха, преди да чуя един от нашествениците да напуска скривалището си. Имах късмет, защото звукът — стържене на метал в метал и меко скърцане на несмазани панти — се разнесе точно пред мен, иззад „Клати-върти“, където по протежение на рампата бяха подредени камиони, прожектори, генератори и разнообразно оборудване, а от двете страни имаше атракциони. Възраженията на пантите бяха последвани бързо от движение, което привлече вниманието ми. На няма и двайсет крачки от мен ивица мрак — едната от двойката врати в задната част на камион — се отвори през по-плътната тъмнина около нея и от товарното отделение с пресилена предпазливост се изсули някакъв мъж. За всички други би бил човек, за мен представляваше таласъм и усетих как космите по врата ми настръхват. На слабата светлина не различавах подробности за демона в човешката форма, но нямах проблем да зърна сияйните му червени очи.