Дин Кунц - Отвъдни очи

Когато звярът проучи нощта и остана доволен, че не го следят и не е в опасност, той се върна обратно при отворената каросерия. Поколебах се за миг, като се чудех дали няма да се окаже, че и останалите от рода му се крият в камиона, но вместо това чудовището започна да затваря вратата.

Изправих се, преметнах крак през перилата, след това другия и за миг останах кацнал на балюстрадата на „Клати-върти“, където тварта отдолу не би могла да ме пропусне, ако внезапно се обърне. Но звярът не погледна назад и макар че затвори вратата и вкара резето на мястото му възможно най-тихо, издаде достатъчно шум да прикрие котешкия ми скок към земята.

Без да поглежда назад към гъстите сенки, където бях приклекнал, таласъмът пристъпи към виенското колело, което се издигаше на двеста ярда по-нататък по алеята. Извадих ножа от ботуша си и последвах демона.

Той напредваше с крайно внимание.

Аз също.

Тварта почти не издаваше звуци.

Аз изобщо не вдигах шум.

Догоних го по протежението на друг сандък. Звярът осъзна присъствието ми чак когато скочих върху него, преметнах ръка през шията му, изтеглих главата му силно назад и му разрязах гърлото с ножа си. Когато усетих как бликва кръвта, незабавно го пуснах и отстъпих встрани, а звярът падна рязко, омекнал като марионетка с прерязани конци. На земята се гърчи няколко секунди, вдигнал длани към зейналото си гърло, където кръвта бликаше, черна като нефт в тъмната нощ. Жертвата ми не можеше да издаде нито звук, защото не бе в състояние да си поеме дъх през цепнатия си гръклян или да прекара и едничка вибрация през разрязания си ларинкс. Във всеки случай живя по-малко от минута и напусна този свят с поредица слаби бълбукания. Бляскавите червени очи останаха втренчени в мен и докато гледах, светлината се източи от тях.

Сега мъртвецът ми изглеждаше само като мъж на средна възраст с рошави бакенбарди и бирено шкембенце.

Избутах трупа под камиона, за да не се спъне в него някоя от другите твари и да не осъзнае опасността. По-късно щях да се върна, да го обезглавя и да изкопая два доста раздалечени гроба за останките. Сега обаче си имах други притеснения.

Шансовете се бяха подобрили малко. Пет на един вместо шест на един. Но положението не беше стоплящо сърцето.

Опитах се да се самоизлъжа, че след затваряне в лунапарка не са останали и шестимата, които зърнах на алеята, но не постигнах успех. Знаех, че всички са наоколо, с увереност, каквато само парапсихичните вибрации могат да вдъхнат.

Сърцето ми препускаше, претоварвайки вените и артериите с приток на кръв, от който сетивата ми добиваха особена яснота — не бях замаян или трескав, а с повишена чувствителност за всеки дребен нюанс на нощта, до голяма степен както навярно се чувства ловуващата лисица, докато следи плячката си в дивата природа и същевременно остава нащрек за всичко онова, което би сметнало лисицата — мен самия — за плячка.

Под полуизядената луна аз се промъквах с капещия нож в ръка, а острието сияеше като магически втвърдила се плоскост от мазна течност.

Мухички като снежинки танцуваха около хромираните пръти и се носеха напред-назад между другите части от добре излъскан метал; навсякъде, където се виждаше бледо отражение на чезнещата луна.

Промъквах се от едно прикритие към друго, вслушвах се и наблюдавах.

Притичвах тихо приведен.

Заобикалях ъгли без видимост.

Припълзявах.

Прокрадвах се.

Плъзгах се.

Напредвах.

Комар пробяга по гърлото ми на тънките си крачета, прозрачните му крилца трепкаха усърдно и почти го плеснах, преди да осъзная, че звукът ще ме издаде. Вместо това полека затворих шепа върху него, щом започна да смуче от мен — и го смазах между дланта и врата си.

Помислих си, че чувам нещо откъм къщата на смеха, макар че най-вероятно просто шестото ми чувство ме прати в тази посока. Голямото клоунско лице изглеждаше сякаш ми смига в здрача, макар и без никакво веселие; вместо това бе от този тип намигване, което Смъртта може да ти дари, когато дойде да си събере вересиите — мрачна гримаса, създадена от гърчещи се червеи в празна очна орбита.

Таласъм, качил се на гондола на Къщата на смеха преди затваряне и хитро слязъл от тази гондола, щом се бе озовал в атракциона, сега излизаше от огромната зейнала уста на клоуна, за да отиде на срещата с останалите петима нашественици при виенското колело. Този беше облечен като двойник на Елвис, с прическа „патешка опашка“ и лъскави парцалки, беше на около двайсет и пет. Наблюдавах го от ъгъла на будката за билети — и щом ме подмина, нанесох удара си.