Дин Кунц - Отвъдни очи

Разбира се, по времето, когато бихме стигнали оградата, противникът ни щеше да е хукнал да се спасява и ако не успеехме да го хванем, звярът щеше да изтърчи право до Йонтсдаун да предупреди останалите: в лунапарка има хора, които могат да виждат през маскировката ни! След това шеф Лайсъл Келско щеше да си има извинение да нападне лунапарка. Той (то) щеше да ни връхлети въоръжен и с цяла пачка съдебни заповеди за претърсване, както и с оръжия и щеше да си пъха носа не само в допълнителните представления и шатрите с момичетата, и в шмекерлъците, но също така и в нашите фургони. Нямаше да остане доволен, докато убийците на таласъмите не бъдат идентифицирани сред обикновените лунапарковци и — по един или друг начин — елиминирани.

Ако обаче успеехме да свалим шестия таласъм и тайно да го погребем заедно със спътниците му, Келско би могъл силно да подозира, че някой в лунапарка е отговорен за изчезването им, но не би разполагал с доказателство. А и би могъл да не осъзнае, че саботьорите са били ликвидирани, понеже човешките им обвивки са били прозрени. Ако този шести таласъм не се върнеше в Йонтсдаун специално за да предупреди и да опише нас с Джоъл, винаги можеше поне да се надяваме.

Дясната ми ръка бе влажна от пот. Изтрих я трескаво в джинсите си, след това стиснах ножа си за хвърляне за острието. Ръцете ме боляха от ударите, които бях поел, но бях доста сигурен, че ще успея все пак да забия острието там, където се целех. Бързо споделих намерението си с Джоъл и когато таласъмът се обърна встрани от мен, за да проучи сенките в другата посока, в търсене на демоничните си спътници, аз се изправих, направих няколко пъргави стъпки, застинах, когато той отново се опита да се обърне в моя посока, и запратих ножа с цялата сила, бързина и пресметливост, на които бях способен.

Бях хвърлил секунда по-рано и твърде ниско. Преди тварта да успее да довърши обръщането си в моя посока, острието се заби дълбоко в рамото му, вместо да прониже нежния център на гърлото му. Демонът се олюля заднешком и се блъсна в будката за билети. Изтичах към него, препънах се, паднах заради един кабел и се стоварих тежко на земята.

По времето, когато Джоъл стигна до звяра, той бе извадил ножа от рамото си и се олюляваше, макар все още да стоеше на крака. С ръмжене и змийско съскане, което определено не беше човешко, тварта замахна към Джоъл, но той бе пъргав за размера си и изби ножа от ръката на противника си, блъсна го силно и когато звярът падна на земята, се нахвърли върху него. Удуши го с голи ръце.

Вдигнах си ножа, избърсах острието в крачола си и го прибрах в канията в ботуша си.

Дори и да бях в състояние да премахна шест таласъма без помощта на Джоъл, нямаше да имам силата да ги погреба самичък. Както беше едър и мускулест, той можеше да влачи по две тела едновременно, а аз се справях само с едно. Ако бях сам, щеше да ми се наложи да направя шест разходки до гората зад панаирния парцел, а така двамата направихме прехода само два пъти.

Нещо повече, благодарение на Джоъл нямаше нужда от копаене на гробове. Извлачихме телата до място на около двайсет фута от края на гората. Там, в малко езерце, обкръжено от дървета като облечени в черни раса свещеници от варварска религия, ни очакваше една варовикова водна яма, която да приеме мъртъвците.

Докато коленичих до ямата и насочвах лъча на фенерчето на Джоъл в очевидно бездънните дълбини, казах:

— Откъде знаеше, че тази яма е тук?

— Винаги проучвам територията, когато се настаняваме на ново място. Ако можеш да намериш нещо от рода на тази яма, действа поне малко успокояващо да знаеш, че ти е под ръка, когато ти потрябва.

— И ти си тръгнал на война — отбелязах.

— Не. Или поне не както явно си тръгнал ти. Убивам ги само когато нямам друг избор и когато се канят да посегнат на лунапарковци или пък възнамеряват да нараняват паричковци на терена и да ни оставят да понесем вината за случилото се. Не мога да направя нищо за страданията, които нанасят на паричковците навън в обикновения свят. Не че не ми пука за жертвите, да знаеш. Напротив. Но съм просто човек, имам си своите ограничения и най-доброто, на което мога да се надявам, е да съм в състояние да защитя това, което притежавам.

Дърветата около нас шумоляха с листатите си мантии.

От ямата лъхаше отвратителна миризма.

— Пускал ли си и други таласъми там? — попитах.

— Само двама. Те обикновено ни оставят на спокойствие в Йонтсдаун, понеже са ужасно заети да планират пожари по училищата и да тровят хората по църковните пикници и тям подобни неща.