Дин Кунц - Отвъдни очи

С Джоъл се разделихме с уговорката да се срещнем следващия ден, за да задоволим любопитството си за парапсихичните си способности и да споделим каквито познания имахме за таласъмската раса.

След това се насочих към еърстрийма на Рия, все още замислен за нощното клане и с надежда да не съм твърде зле изплескан с кръв, измисляйки в движение история, с която да оправдая петната по джинсите си и тениската, ако Рия беше будна и имаше възможност да ги види. С малко късмет щеше да си е легнала и докато спи, да успея да се изкъпя и да се отърва от дрехите си.

Чувствах се почти така, все едно съм самият Черен жътвар, който се прибира от работа.

Не знаех, че далеч преди зори този Жътвар ще трябва да завърти отново косата си.

Рия седеше в един фотьойл в дневната в еърстрийма, все още облечена в кафявите панталони и изумруденозелената блуза, която носеше, когато за последно я видях в лунапарка. В ръка държеше чаша скоч, а когато погледнах към лицето й, спрях на три или четири думи в лъжата, която бях формулирал по пътя към дома.

Нещо ужасно се беше объркало; личеше й по погледа, по треперенето, което смекчаваше устата й, и по тъмните пръстени, появили се около очите й, а и по бледността, която я състаряваше.

— Какво има? — попитах.

Рия ми посочи стола, който бе обърнат с лице към нея, и когато посочих петната на джинсите си — не твърде лоши сега, когато ги бях видял на светло, — тя каза, че няма никакво значение и отново ми посочи фотьойла, този път с нотка на нетърпение. Седнах, внезапно осъзнавайки, че ръцете ми са покрити с пръст и кръв и наясно, че по лицето ми също навярно има мазка-две кръв. Рия обаче не изглеждаше нито шокирана, нито заинтригувана от вида ми, явно не се интересуваше от местопребиваването ми през последните три часа, което сигурно беше показател за сериозността на новината, която ми бе приготвила.

Щом се настаних на ръба на стола, моята красавица си дръпна щедра глътка от скоча си. Чашата дрънчеше по зъбите й.

Рия потрепери и каза:

— Когато бях на единайсет и убих Абнър Кейди, социалните ме отнеха от майка ми. Това вече съм ти го разказвала. Вкараха ме в щатско сиропиталище. Това също ти го казах. Онова, което не ти споделих, е, че… когато попаднах в сиропиталището… там за първи път ги видях.

Взирах се в нея озадачен.

— Тях — подчерта Рия. — Те управляваха заведението. Те отговаряха за всичко. Директорът, заместник-директорът, главната сестра, докторът, който не живееше там, а беше на повикване през цялото денонощие, психологът, повечето учители, практически целият екип беше от техния род, а аз бях единственото дете, което ги виждаше.

Поразен, понечих да се изправя.

С жест Рия ми показа, че трябва да остана на мястото си. Каза:

— Има и още нещо.

— Ти също ги виждаш! Но това е невероятно!

— Не е толкова невероятно — възрази Рия. — Лунапаркът е най-добрият дом на света за отритнатите от обществото, а кой е по-отритнат от онези от нас, които виждат… другите?

— Таласъми — казах. — Наричам ги таласъми.

— Знам. Но не е ли логично нашият род да бъде привлечен към лунапарковете… или натикан по лудниците… и тук да се срещаме най-често?

— Джоъл Тък — казах.

Рия примигна изненадано:

— Той също ли ги вижда?

— Да. И подозирам, че знае, че виждаш таласъми.

— Но никога не ми го е казвал!

— Понеже смята, че е забелязал в теб мрак, а е извънредно предпазлив човек.

Тя си допи скоча и известно време се взираше в кубчетата лед в чашата си, по-мрачна, отколкото някога я бях виждал. Когато отново понечих да се надигна, тя каза:

— Не. Остани там. Не идвай при мен, Слим. Не искам да се опитваш да ме утешиш. Не искам да ме прегръщат. Не сега. Нека първо довърша разказа си!

— Добре. Продължавай.

Рия каза:

— Никога не бях виждала тези… таласъми във вирджинските хълмове. Наоколо няма много хора, а ние никога не се отдалечавахме от дома, не се срещахме с никой отвън, тъй че нямаше голям шанс да се сблъскам с тях. Когато ги видях в сиропиталището за първи път, бях ужасена, но усетих, че ще бъда… елиминирана… ако допусна да осъзнаят, че прозирам през прикритието им. Чрез внимателно задавани въпроси и много намеци скоро научих, че нито едно от другите деца не осъзнава наличието на зверове в нашите гледачи… — Рия вдигна скоча, спомни си, че е довършила чашата, и я стисна в скута си с две ръце, за да не треперят. — Можеш ли да разбереш какво е безпомощни деца да са оставени на милостта на тези твари? О, те не предизвикваха прекалено много физически травми, защото много мъртви или зле пребити деца биха довели до разследване. Но правилата за налагане на дисциплината позволяваха определена свобода за приложението на сериозно поступване и голямо разнообразие от наказания. Освен това те бяха майстори на психологическото мъчение и ни държаха в постоянно състояние на страх и отчаяние. Сякаш се хранеха с нашата мъка, с психическата енергия, създадена от страданията ни.