Дин Кунц - Отвъдни очи

Имах чувството, че в кръвта ми се образуват ледени шушулки.

Копнеех да притисна Рия в обятията си, да погаля косите й и да я уверя, че те никога повече няма да я докоснат с мръсните си лапища, но усещах, че още не е свършила и няма да оцени едно прекъсване.

Рия вече почти шепнеше.

— Но има и по-лоша съдба от това да останеш в сиропиталището. Осиновяването. Нали разбираш, скоро осъзнах, че често идват да интервюират деца за осиновяване семейства, в които и двамата са таласъми, и нито едно дете не беше дадено на двойки, в което поне единият родител не е… от този вид. Схващаш ли накъде бия? Разбираш ли? Знаеш ли какво се случваше с онези деца, които биваха осиновени? В уединението на новите им семейства, далеч от окото на щата, което би могло да забележи наглото пристъпване на правила в сиропиталището, „светостта на семейството“ е удобство, чрез което по-лесно се крият лошите тайни; у дома децата биват измъчвани, използвани като играчки за удоволствието на таласъмите, които са поели попечителство над тях. Така че макар в сиропиталището да беше Адът, беше още по-лошо да те пратят да си идеш с двама от тях.

Ледът се разпространи от кръвта в костите ми, където остави усещането, че костният ми мозък е вкочанен на кокал.

— Избегнах осиновяването, като се правех на глупава и се преструвах, че имам толкова ниска интелигентност, че да ме измъчват няма да е по-забавно от това да мъчиш тъпо животно. Те искат реакция, разбираш ли? Това ги радва. И нямам предвид просто физическата реакция на болката, която предизвикват. Тя е по-скоро страничен ефект. Онова, което търсят таласъмите, е нашето страдание, страхът ни и е трудно да предизвикаш задоволително комплексен ужас у тъпо животно. Тъй че избегнах осиновяването и когато пораснах достатъчно и закоравях дотам, че да съм горе-долу сигурна, че ще се справя сама, избягах в лунапарка.

— Когато си била на четиринайсет.

— Да.

— Достатъчно пораснала и закоравяла — казах с мрачна ирония.

— След единайсет години при Абнър Кейди и три под чехъла на таласъмите — напомни ми Рия — бях станала толкова корава, че нямаше накъде повече.

Ако издръжливостта й, чувството за самосъхранение, силата и смелостта ми се бяха стрували страхотни преди, тази нова информация ми осигури прозрение към храброст на практика твърде голяма, за да бъде осъзната. Бях си намерил специална жена, наистина — жена, чиято целеустременост да оцелее предизвикваше благоговейна почуда.

Отпуснах се в креслото си, внезапно смазан до слабост от ужаса на това, което току-що бях чул. Устата ми бе пресъхнала и горчеше, стомахът ми се бунтуваше и в себе си усещах огромна празнота.

Казах:

— Дявол го взел, какво са те? Откъде са дошли ? Защо преследват човешката раса?

— Това го знам — отвърна Рия.

За момент не осъзнах напълно значението на тези думи. После, когато видях, че тя буквално имаше предвид, че знае отговорите на трите ми въпроса, се приведох напред в креслото, задъхан и целият настръхнал:

— Как си узнала? Как откри това?

Рия се втренчи в дланите си и не отговори.

— Рия?

— Те са наше собствено творение — каза тя.

Стреснат, отвърнах:

— Та как би могло да е вярно това?

— Ами, виждаш ли… човечеството е било на този свят много по-дълго, отколкото настоящите му знания подсказват. Много хилядолетия преди нашата цивилизация вече е имало такава… преди писмената история, и е била дори по-напреднала от нашата.

— Какво имаш предвид? Изгубена цивилизация?

Рия кимна:

— Изгубена… и разрушена. Войната и заплахата от война са представлявали почти същият проблем за човечеството от онази по-ранна цивилизация, каквато са и за нас сега. Онези народи развили ядрените оръжия и стигнали до патова ситуация, до голяма степен подобна на тази, която приближаваме и ние сега. Но равновесието не довело до измъчено примирие или до мир, както при нас. По дяволите, нищо подобно! Не. Вместо това, озовали се в задънена улица, хората започнали да търсят други способи да воюват едни с други.

Част от мен се чудеше откъде Рия е научила тези подробности, но нито за миг не се усъмних в истинността на онова, което ми разказваше, защото шестото ми чувство — и то вероятно заедно с шепота на частица от расовата ми памет, погребана дълбоко в подсъзнанието ми — долавяше зловещата истинност на онова, което някои слушатели биха помислили просто за налудничава фантазия или приказка. Не можех да понеса мисълта да прекъсна Рия, за да я питам отново за източника на информацията й. На първо място, тя явно не изглеждаше готова да ми каже. Освен това бях омагьосан, направо принуден да стана свидетел на този разказ, както и Рия ми се струваше също тъй обладана от нуждата да сподели. Никое дете в часа си за лягане не е било по-очаровано от някоя изумителна история, нито пък някой обречен смъртник не е слушал с повече ужас как съдията чете присъдата му от мен, който слушах Рия Рейнс тази нощ.