Дин Кунц - Отвъдни очи

— Да. Но каква възможна тайна според теб бих могъл да крия под тайната за убийствата на таласъми?

— Нямах представа. Би могло да е всичко. Така че те наблюдавах. А тази вечер, когато ми се стори, че копелето е тръгнало да те довърши с тази дъска, все още не бях взел решение относно теб!

— Свети небеса!

— Но осъзнах, че ако не действам, може и да изгубя приятел и съюзник. А в този свят приятелите и съюзниците от този род не се намират лесно.

На поляната между гората и лунапарка, с изчезналата вече луна и с конспиративно преметнати върху раменете ни черни ръце на нощта, ние крачехме като изтощени съратници, а високата трева шушнеше около краката ни. Светулки проблясваха навсякъде около нас и пърхаха по своите озарени от фенерчетата им, непонятни за нас дела. Преминаването ни заглушаваше за миг песните на щурците и виковете на полските жаби, но хорът подемаше отново по петите ни.

Когато приближихме към задната стена на голямата шатра, приютяваща „Нилските мистерии на Сабрина“ — шоу с момичета с египетски уклон, — Джоъл спря и положи голяма длан на рамото ми, спирайки и мен.

— Може и да възникнат проблеми тази нощ, когато онези шестимата не се върнат обратно в Йонтсдаун, както се очаква. Сигурно е по-добре да спиш във фургона ми. Съпругата ми няма да има против. Разполагаме с допълнителна спалня.

Така за първи път научих, че е женен и макар че се гордеех с отношението на лунапарковците към изродите и подобните им, бях потресен да открия, че съм се стреснал от мисълта, че някоя би могла да се омъжи за Джоъл Тък.

— Какво ще кажеш? — попита той.

— Съмнявам се, че тази вечер ще има други проблеми. Освен това, ако изобщо имам място, то е при Рия.

Уродът помълча за момент. След това каза:

— Прав бях, нали?

— За кое?

— За това, че си падаш по нея.

— Повече от това е.

— Ти… я обичаш?

— Да.

— Сигурен ли си?

— Да.

— И си сигурен, че знаеш разликата между любовта и харесването?

— Що за идиотски въпрос е това? — поисках да знам, не точно ядосан на Джоъл, просто разочарован, и долових усилването на онази загадъчна тръпка в него.

— Съжалявам — каза той. — Ти не си обикновено хлапе на седемнайсет. Не си хлапе всъщност. Никое хлапе не научава и не върши нещата, които правиш, и не трябва да го забравям. Предполагам, наясно си какво е любовта. Ти си мъж.

— Аз съм старец — отвърнах уморено.

— Тя обича ли те?

— Да.

Джоъл мълча дълго време, но задържа ръката си на рамото ми, подкрепяйки ме, сякаш търсеше старателно думи да предаде важно съобщение, което убягваше дори на неговия забележителен речник.

Казах:

— Какво има? Какво те притеснява?

— Предполагам, когато каза, че тя те обича… това е нещо, което знаеш не просто от думите й, а от… но също и от употребата на каквито специални умения и възприятия притежаваш.

— Точно така — казах, чудейки се защо връзката ми с Рия му причинява такива притеснения. Разпитваше ме в такава деликатна област, че приличаше донякъде на обикновено пъхане на носа, но смътно осъзнавах, че има и нещо повече, а освен това той бе спасил живота ми, така че потиснах първите искрици на раздразнение и казах:

— Чрез ясновидството си екстрасензорно долавям, че Рия ме обича. Това задоволява ли те? Но дори и да нямах предимството на шестото си чувство, щях да знам как се чувства тя.

— Ако си сигурен…

— Току-що те уверих, че съм!

Джоъл въздъхна.

— Отново съжалявам. Просто винаги… винаги съм знаел за… разликата в Рия Рейнс. Имал съм усещането, че под нейните пластове… се крие нещо лошо.

— Тя има мрачна тайна — казах му. — Но не е нещо, което е сторила. А по-скоро нещо, което са й сторили.

— Разказала ти е всичко?

— Да.

Джоъл кимна с рошавата си глава и размърда подобната си на парна лопата челюст.

— Добре. Радвам се да го чуя. Винаги съм усещал, че добрата, хубавата част от Рия е съпроводена и с това друго нещо, неизвестното, което повдигаше подозрения…

— Както казах, тайната й е, че тя е жертва, а не престъпник!

Джоъл ме потупа веднъж по рамото и тръгнахме напред отново, заобиколихме шатрата, подминахме „Животинските странности“ пъхнахме се между две шатри, излязохме на алеята и оттам се отправихме към Гибтаун-на-колела. Закрачих по-бързо, когато се приближихме до първите фургони. Всички тези приказки за Рия ми напомниха, че тя е в опасност. Макар че я бях предупредил да внимава, макар че знаех, че вероятно ще успее да се погрижи, щом веднъж осъзнае откъде идва опасността и след това няма да бъде заслепена от нея, и въпреки че не долавях, че тя е в опасност в този момент, змията на притеснението се сви в ямата на стомаха ми и бях нетърпелив да я проверя.