Дин Кунц - Отвъдни очи

— Знаеш, че това им е истински развъдник!

— Да.

— Кога си погребвал другите тук? — попитах, надничайки отново към бездънната варовикова яма.

— Преди две години. Двамата дойдоха на терена в предпоследната нощ на ангажимента, възнамеряваха да запалят пожар, който да се разпространи по целия лунапарк и да ни изтреби. За тяхна голяма изненада им се намесих в плановете.

Както стоеше превит и с развяна коса, в разсеяната от лъча на фенерчето светлина деформираното лице на Джоъл изглеждаше още по-странно от обикновено. Уродът издърпа първия труп до устието на ямата, все едно че беше Грендъл, събиращ месо за оскъдицата през зимата.

Казах:

— Не. Първо… трябва да им отрежем главите. Телата могат да идат в шахтата, но главите трябва да бъдат погребани отделно… просто за всеки случай.

— Ъ? И що за случай ще да е това?

Казах му за преживяването си с таласъма, който беше погребан под пода на Шоквил миналата седмица.

— Никога досега не съм им рязал главите — заяви Джоъл.

— Ами тогава има шанс един-двама да се върнат от отвъдното.

Той пусна тялото и се изправи мълчаливо за момент, обмисляйки тази изнервяща новина. Имайки предвид размера му и смръзващата комбинация на изкривените му черти, човек би си рекъл, че лесно може да вдъхне ужас, но самият той не познава страх. Но въпреки това, дори на оскъдната светлина, можех да видя безпокойството, изписано на лицето му и в двете му здрави очи, след което Джоъл заговори и то прозвуча и в гласа му:

— Имаш предвид, че там нейде може да се скитат неколцина, някъде, които знаят, че знам за тях… и може би ме търсят… търсят ме от дълго време и като нищо ме настигат?

— Възможно е — казах. — Подозирам, че повечето си остават мъртъвци, след като ги убиеш веднъж. Вероятно само неколцина си запазват достатъчно силна искра, за да възстановят телата си и в крайна сметка да се съживят.

— Дори неколцина са твърде много — каза измъчено Джоъл.

Сега вече държах фенерчето по такъв начин, че лъчът се лееше над ръба на ямата, успоредно на земята, и боядисваше стволовете на няколко дървета от другата страна на поляната. Г-н Тък се взря по протежение на разширяващото се ветрило от светлина и към зейналата паст на ямата, сякаш очакваше ръцете на таласъм да се пресегнат от мрака долу, сякаш си мислеше, че жертвите му може да са се върнали към живота отдавна, но да са си останали там долу, където ги е захвърлил, просто да го чакат да се върне.

Каза:

— Не мисля, че двамата, които съм хвърлил тук, някога ще се върнат. Не съм ги обезглавявал, но доста сериозно съм ги потрошил и дори ако им е останала искрица живот, когато съм ги донесъл тук, падането в тази дупка със сигурност ги е довършило напълно. Освен това, ако са се върнали, сигурно щяха да предупредят останалите в Йонтсдаун, а групата, която дойде да саботира виенското колело, щеше да е много по-внимателна, отколкото бяха.

Макар че ямата ми се струваше много дълбока и макар че Джоъл най-вероятно бе прав за невъзможността таласъм да се върне от този студен, бездънен гроб, все пак обезглавихме и шестимата демони, които бяхме заклали тази нощ. Пратихме телата им в ямата, но погребахме главите им в общ гроб много по-надалеч в гората.

По пътя назад към лунапарка, по горската пътека, докато си проправяхме път през трънаци и храсталаци, бях толкова уморен, че имах чувството, че костите ми са на път да се разглобят. Джоъл Тък също ми се струваше изтощен и нямахме нито енергията, нито ясното съзнание да си задаваме всичките въпроси, на които се нуждаехме от отговори. Все пак бих искал да науча защо се бе престорил на идиот в сряда сутринта, когато го прекъснах, докато набиваше колчетата на шатрата и му бях сервирал факта, че на предишния ни ангажимент е погребал моя таласъм.

Перифразирайки въпроса, който ми беше задал за Рия преди почти седмица и превръщайки го в отговор, той каза:

— Ами, Карл Слим, по онова време не бях сигурен дали съм надникнал под долните пластове на долните ти пластове. Знаех, че в теб се крие убиец на таласъми, но нямах представа дали това е най-дълбоката ти тайна. Стори ми се приятелски настроен. Всеки убиец на таласъми би ми се сторил замесен от правилното тесто. Боже, да! Но аз съм предпазлив. Като младо хлапе не внимавах толкова с хората, разбираш ме, но се научих. О, научих се! Като малко момче, отчаяно копнеещо да бъде обичано, доведен до отчаяние от това мое кошмарно лице, имах такава нужда от топлина и прием, че се привързвах към всеки, който ми кажеше нещо мило. Но един по един всички ме предаваха, чувах как някои от тях се смеят зад гърба ми, а в други в крайна сметка долавях жалост, от която да ти призлее. Някои приближени приятели и настойници печелеха доверието ми само за да се докажат недостойни за него, като се опитат да ме настанят за вечни времена в лудница за мое собствено добро! Тогава вече бих станал на единайсет години и знаех, че хората си имат много пластове, също като лука, и че преди да завържеш приятелство с някого, най-добре да се увериш, че всеки негов пласт е така чист и добър като най-горния. Разбираш ли?!