Дин Кунц - Отвъдни очи

Докато го гледах как влачи втория труп зад будката, за да го метне върху другия, ме връхлетя мрачно замайване, в което си представих Джоъл редом с огромна каменна пещ, да се люлее в удобно кресло, да чете хубава книга, да отпива от чаша бренди — и от време на време да се надига да премести поредния труп от голямата купчина тела и да го пъхне в огнището, където мнозина други мъже и жени бяха вече наполовина погълнати от пламъците. Като изключим факта, че телата заменяха обикновените цепеници, сцената бе стопляща и уютна, а Джоъл дори си подсвиркваше весело, докато ръчкаше с железен ръжен купчината горяща плът. Усетих как в гърлото ми се надига див кикот и знаех, че няма да посмея да се разсмея на глас, защото тогава сигурно нямаше да успея да спра да се хиля. Шокира ме и ме уплаши осъзнаването, че се намирам на ръба на истерията. Разтърсих глава и изтрих от съзнанието си тази странна сцена край огнището.

По времето, когато се бях възстановил достатъчно да се опитам да се изправя, Джоъл бе дошъл да ми помогне. В зловещата светлина на нахапаната луна деформираното му лице изглеждаше не по-чудовищно от обикновено, както можеше да се очаква, а по-меко, по-малко заплашително, досущ аматьорска рисунка на дете, почти по-скоро забавно, отколкото изкривено. Облегнах се за миг на него, което ми припомни колко дяволски голям е той, и когато накрая заговорих, ми стигна здравият разум да прошепна:

— Добре съм!

И двамата не коментирахме навременната му поява, нито пък споменахме готовността му да извърши убийство, въпреки че до неотдавна твърдеше, че никога не бил виждал таласъм. Щяхме да имаме време за това по-късно. Ако оцелеехме.

Изкуцуках през алеята да си взема ножа. Когато се наведох, за момент ми се зави свят, но успях да преодолея пристъпа, извадих оръжието си от стружките, изправих се отново и се върнах при Джоъл с прехапан между зъбите език, стегнат врат, опънати рамене и извънредно внимателната стойка и походка на пияница, който смята, че успешно прикрива състоянието си по време на тест за трезвеност.

Джоъл не остана излъган от демонстрацията ми на смелост. Хвана ме за ръката и ме подкрепи, докато слизахме от откритата част на лунапарка, и ми помогна да избързаме до средата на алеята. Прикрихме се в края на тъмния участък до „Гъсеницата“.

— Счупени кости? — прошепна гигантът.

— Не мисля.

— Сериозно порязване?

— Не — казах, докато вадех няколкото по-големи трески от дланите си.

Бях се отървал от сериозни наранявания, но щях да съм целият в синини на сутринта. Ако доживеех до утрото.

— Има още таласъми.

Джоъл помълча за момент.

Вслушвахме се.

От далечината се разнесе самотната свирка на влак.

По-близо до нас — бързото и тихо пърхане на крилете на мушиците.

Дишане. Нашето.

Накрая той прошепна:

— Колко са били според теб?

— Може би шестима.

— Убих двама — уточни Джоъл.

— Включително този, който те видях да смазваш?

— Не. С него стават трима.

Също като мен и той беше наясно, че тази нощ таласъмите ще саботират виенското колело. Също като мен бе тръгнал с намерението да ги спре. Искаше ми се да го прегърна.

— Убих двама — прошепнах.

— Ти?

— Аз.

— Тогава… остава един?

— Така мисля.

— Искаш ли да го потърсим?

— Не.

— А?

— Налага се да го търсим.

— Добре.

— При колелото — изсъсках.

Тихичко се прокраднахме през хаоса на лунапарка, докато не се озовахме до голямото колело. Въпреки размера си Джоъл Тък се придвижваше с атлетична грация и в пълна тишина. Спряхме в гъстите сенки, струпали се до къс фургон, в който имаше генератор, и когато надникнах иззад оборудването, видях шестия таласъм да стои в подножието на виенското колело.

Беше маскиран като висок и доста мускулест мъж на тридесет и пет, с къдрава руса коса. Но понеже стоеше на открито, където болезнените лъчи на анемичната луна го покриваха като пудра за отпечатъци от пръсти, те го и разкриваха досущ както пудрата прилепва и очертава невидимия човек, така че можех да различа таласъма в него — при това доста добре, въпреки че стоеше на около трийсет фута от нас.

Джоъл прошепна:

— Притеснен е. Чуди се къде са останалите. Трябва да го хванем бързо… преди да се уплаши и да избяга.

Пристъпихме на пет фута по-близо до демона, докато не се сгушихме зад последното останало ни прикритие. За да стигнем до таласъма, трябваше да изскочим, да се разкрием, да притичаме дванайсетина фута, да прескочим ниската ограда и да прекосим още дванайсет-петнайсет фута покрито с кабели пространство.