Дин Кунц - Отвъдни очи

За моя изненада и радост при приемането на разказите ми за истина Рия срещна много по-малко проблеми, отколкото бях очаквал. В началото дланите й непрестанно се връщаха към чашата с кафето и тя отпиваше нервно от него, сякаш топлината и леката му горчивина и помагаха отново и отново да определи дали сънува, или е будна. Но не след дълго бе омаяна от думите ми и скоро стана ясно, че ми вярва.

— Знаех си, че има нещо специално в теб! — каза ми Рия. — Не го ли споменах още миналата нощ? Това не бяха просто лигави любовни приказки, нали разбираш. Означава, че наистина съм усетила нещо специално… нещо уникално и необичайно в теб. И бях права!

Тя имаше стотици въпроси и аз им отговарях колкото се може по-старателно, като избягвах да споменавам таласъмите или смъртта, посята от Дентън Харкънфийлд в Орегон, да не би Рия да спре да ми вярва. При реакцията й на разкритията ми усетих едновременно удивление и нещо, което сметнах за мрачен ужас, макар че тази втора емоция не бе така ясна като първата. Тя открито изразяваше почудата си, но се стараеше да скрие страховете си от мен и успяваше в това начинание така добре, че въпреки парапсихичните си сетива не бях сигурен дали не си ги въобразявам.

Накрая се пресегнах през масата, взех ръката на Рия в моята и казах:

— Имам причина да ти разкажа всичко това!

— Каква?

— Първо, искам да разбера дали наистина желаеш…

— Какво да желая?

— Да живееш — обясних тихо. — Миналата седмица… когато ми разказваше за океана там във Флорида, за плуването навътре и все по-навътре, докато ръцете ти не натежат като олово…

С твърде малко убедителност Рия отвърна:

— Това бяха просто приказки.

— А преди четири нощи, когато се качихме на виенското колело, почти изглеждаше, че копнееш да те удари светкавица, докато си на спиците.

Рия отклони поглед от моя, вгледа се в жълтите остатъци от яйчен жълтък и трохи от препечен хляб в чинията си и не каза нищо.

С любов, която несъмнено си личеше в гласа ми, също както заекването на Люк Бендинго в говора му, казах:

— Рия, в теб има… нещо странно.

— Е… — промърмори тя, без да вдига очи.

— Откакто ми разказа за Абнър Кейди и майка си, започнах да разбирам защо от време на време те обгръща мракът. Но разбирането не ме кара да се тревожа по-малко за това!

— Няма нужда да се притесняваш — каза тя тихо.

— Погледни ме в очите и ми го кажи!

На Рия й отне много време да вдигне очи от останките от закуската си, но накрая срещна открито погледа ми и заяви:

— Понякога ме налягат тези пристъпи… депресии… и понякога ми се струва, че просто е прекалено трудно да продължавам. Но никога не съм се поддавала изцяло на подобни настроения. Или по-скоро никога… няма да сложа край на живота си. Така че не се безпокой за това. Винаги се измъквам от тези пристъпи и продължавам нататък, понеже имам два дяволски добри повода да не се предавам. Ако се предам, Абнър Кейди ще спечели, нали? А не мога да позволя това да се случи! Трябва да продължа напред, да построя малката си империя и да направя от себе си човек, защото всеки ден, в който вървя смело, и всеки успех, който постигам, са победа над него, ясно ли е?

— Да. А каква е другата ти причина?

— Ти — отвърна Рия.

Бях се надявал това да бъде отговорът й.

Тя продължи:

— Откакто дойде в живота ми, имам и втора причина да продължавам напред!

Вдигнах дланите й и ги целунах.

Макар че на пръв поглед тя изглеждаше относително спокойна — макар и несигурна, — под повърхността се вихреше емоционална буря, от която извличах твърде малко смисъл.

Казах:

— Добре. Ние двамата имаме нещо, заради което си струва да се живее, и най-лошото, което може да се случи сега, е по някакъв начин да се изгубим един друг. Тъй че… не искам да те плаша… но имам нещо като… предчувствие… което ме притеснява.

— Относно мен ли? — попита Рия.

— Да.

Прелестното й лице се помрачи.

— Много ли е… лошо?

— Не, не — излъгах. — Просто… смътно долавям някаква опасност, която се насочва към теб, тъй че бих искал да внимаваш, когато не сме заедно. Не поемай никакви рискове…

— Какви рискове например? Що за рискове?

— О, не знам — отвърнах. — Не се качвай на високо например, определено не и отново на виенското колело, докато не усетя, че кризата е отминала. Не карай твърде бързо. Внимавай. Бъди нащрек. Вероятно не е нищо сериозно. Може би просто ме тресат нервите, понеже си толкова ценна за мен. Но няма да навреди да си отваряш очите следващите няколко дни, докато получа по-ясно предсказание или не усетя, че опасността е отминала. Става ли?