Дин Кунц - Отвъдни очи

Все още не бях открил отговора на този въпрос, когато осем месеца по-късно татко бе смазан и загина под своя трактор „Джон Диър“. Използваше трактора да вади големи камъни в новата нива, която подготвяше за сеитба — двайсетакров парцел, скрит от къщата и хамбара чрез прораснала ивица гора, която се спускаше от Сискию. Сестрите ми го намериха, когато отидоха да проверят защо не се е прибрал вкъщи за вечеря, а аз научих за случилото се едва когато няколко часа по-късно си дойдох от мач по борба в училище. („О, Карл! — изплака сестра ми Джени и ме прегърна здраво — бедното му лице, бедното му лице, цялото почерняло и мъртво, бедното му лице!“) По това време леля Пола и чичо Дентън бяха дошли вече у нас и той бе станал скалата, за която се държаха майка ми и сестрите ми. Чичо се опита да утеши и мен и ми се струваше искрен както в мъката си, така и в предложеното съчувствие, но аз виждах таласъмът да се хили отвътре и да ме фиксира с горещите си, червени очи. Макар че отчасти вярвах, че скритият демон е плод на въображението ми или дори доказателство за растящата ми лудост, въпреки това се отдръпнах от Дентън и го избягвах, доколкото ми беше възможно.

В началото окръжният шериф се отнесе подозрително към смъртния случай, защото явно по тялото на татко имаше рани, които не можеха да бъдат обяснени с обръщането на трактора. Но тъй като никой нямаше мотив да убие баща ми, а и нямаше никакви други доказателства, сочещи към скрит замисъл, шерифът в крайна сметка стигна до заключението, че той не е починал веднага след падането на трактора върху него, а се е борил известно време и че другите му наранявания са резултат от тази борба. На погребението припаднах замаян, както бях сторил и на службата за баба ми миналата година, и по същата причина: погълна ме смазваща вълна парапсихична енергия, безформена приливна вълна от насилие и аз осъзнах, че татко също е бил убит, но не знаех как или от кого.

Два месеца по-късно най-сетне събрах смелост да отида на нивата, където татко бе преживял нещастния си случай. Там, привлечен от окултни сили, решително се насочих към точното място, където бе пострадал, и когато коленичих на земята, която бе попила кръвта му, получих видение на чичо Дентън, който го удари с дълга тръба в слепоочието, събори го в безсъзнание и след това прекара трактора върху него. Баща ми бе дошъл в съзнание и бе живял пет минути, напъвайки се срещу тежестта на машината, докато Дентън Харкънфийлд стоеше до него, наблюдаваше и се наслаждаваше. Ужасът от случилото се ме погълна и аз припаднах, и се събудих след няколко минути с лошо главоболие и юмруци, свити до побеляване около буци влажна пръст.

Прекарах следващите няколко месеца в тайна детективска дейност. Къщата на баба ми беше продадена скоро след смъртта й, но се върнах там, докато новите собственици отсъстваха, и влязох през прозореца на приземния етаж, където знаех, че няма ключалка. Когато застанах в подножието и после в горния край на стълбите на мазето, получих смътно, но ясно различимо парапсихично впечатление, което ме убеди, че Дентън е блъснал баба и когато падането не е свършило работата, както е било планирано, след това е слязъл по стълбите и й е счупил врата. Започнах да обмислям необичайно дългата поредица лоши събития, сполетели през последните няколко години хората от нашата долина. Посетих посипаното с боклуци място на погълнатата от огъня къща на Уайтборн, където три деца бяха загинали в пламъците, и докато хората, които бяха купили стария дом на Дженерет отсъстваха, проникнах в тях и положих ръце на пещта, която бе избълвала смъртоносните газове, и в двата случая получих силни ясновидски видения от намесата на Дентън Харкънфийлд. Когато една събота мама отиде в окръжния център да напазарува, пътувах с нея и докато тя посещаваше няколко магазина, отидох в изоставената къща, където бе открит измъчваният и травмиран труп на Ребека Норфрън. И там за екстрасензорното зрение бе видимо петното на Дентън Харкънфийлд.

Въпреки всичко това не разполагах с никакви доказателства. Ако заговорех за таласъми, нямаше да звуча по-достоверно, отколкото преди две години, когато за първи път разпознах какво представлява Дентън. Ако публично го обвинях, без да имам начин да си подсигуря ареста му, със сигурност щях да стана следващата „жертва на случайност“ в долината. Трябваше да разполагам с доказателства и се надявах да се сдобия с такива, като го предусетя в ясновидски проблясък на следващото му убийство. Ако знаех къде ще удари, можех да се озова там, за да го прекъсна по някакъв драматичен начин, след който нарочената му жертва — спасена само поради намесата ми — щеше да свидетелства срещу него и той да бъде откаран в затвора. Боях се от подобна конфронтация, страхувах се, че ще се проваля и ще свърша мъртъв редом с жертвата, която възнамерявах да спася, но не виждах надежда в който и да е друг курс на действие.