Дин Кунц - Отвъдни очи

И накрая, поколебах се да вдигна тревога, защото, ако не ми повярваха — както неизбежно щеше да стане, — щях да съм постигнал само едно: да предупредя чичо Дентън за опасността, която представлявах за неговия род. И ако не халюцинирах и той наистина беше смъртоносен звяр, последното, което исках, бе да привличам внимание към себе си, да се поставям в положение, в което ще остана сам и беззащитен, за да ме убие, когато му скимне.

Сватбата се състоя и Дентън осинови Кери, и месеци наред леля Пола и синът й бяха по-щастливи, отколкото някой някога ги бе виждал. Продължавах да виждам таласъма в Дентън, но започнах да се питам дали в същността си е зла твар или просто… различен от нас.

Макар че семейство Харкънфийлд просперираше, мнозина от съседите им в тази долина в Сискию бяха сполетени от необичайно количество трагедии и катастрофи, но ми отне дълго време да осъзная, че чичо Дентън е източникът на тази необичайна поредица лоши събития. Семейство Уайтборн, които живееха на половин миля от нас и на миля от фермата на Харкънфийлд, изгоряха с все дома си, когато гръмна котелът на парното им; от шестте деца на Уайтборн три загинаха в пожара. Няколко месеца по-късно на „Гошоукън Лейн“, когато посред нощ се запуши вентил на техния котел и напълни къщата със смъртоносен дим, от натравяне с въглероден оксид починаха пет от шестимата членове на семейство Дженерет. А Ребека Норфрън, тринайсетгодишната дъщеря на Майлс и Хана Норфрън, изчезна, докато се разхождала с малкото си кученце Хопи; намериха я след седмица в съседния окръг, на двайсет мили оттам, в една изоставена къща. Не само беше убита, но и измъчвана, при това продължително. Така и не откриха Хопи.

След това неприятностите се преместиха по-близо до дома. Баба ми падна по стъпалата на мазето в дома си, счупи си врата и остана неоткрита почти ден. Не отидох в къщата на баба след смъртта й, което вероятно забави откритието ми, че Дентън Харкънфийлд е източникът на многото нещастия в долината; ако бях застанал на стълбището на онова мазе и бях слязъл до долу да коленича на мястото, където намериха тялото на баба, щях да доловя приноса на чичо за смъртта й и вероятно щях да успея да го спра, преди да е причинил повече болка. На погребението на баба Станфиъс, когато тялото й бе престояло над три дни и невидимият саван от парапсихична енергия вече се беше поразсеял, въпреки всичко бях толкова погълнат от ясновидски впечатления за витаещо насилие, че припаднах и се наложи да ме откарат у дома. Присъстващите си помислиха, че ме е повалила скръб, но всъщност беше шокиращото откритие, че в крайна сметка баба ми е била убита и е умряла в ужас. Но не знаех кой я е убил, а и не разполагах дори с късче доказателство, което да предположи, че е имало убийство, пък и бях само на четиринайсет, възраст, когато никой не те слуша, вече ме смятаха за странен, тъй че си държах устата затворена.

Знаех, че чичо Дентън е нещо повече — или по-малко — от човек, но не го заподозрях веднага като убиец. Все още бях объркан по отношение на него, понеже леля Пола и Кери го обичаха толкова много и понеже се държеше мило с мен, винаги се шегуваше и проявяваше, както ми се струваше, искрен интерес към постиженията ми в училище и в младежкия отбор по свободна борба. Те с леля Пола ми подаряваха чудесни коледни подаръци и на рождения ми ден той ми връчи няколко романа на Робърт Хайнлайн и А. Е. ван Вогт плюс чисто нова петдоларова банкнота. Не го бях виждал да прави друго освен добро и макар да усещах, че буквално кипи от омраза, чудех се дали пък не си въобразявам яростта и презрението, които долавях в него. Ако обикновен човек извършваше подобно непрестанно клане, парапсихичните остатъци от това злодейство щяха да полепнат по него и аз щях да ги доловя рано или късно, но таласъмите не излъчват нищо освен омраза и поради това не долавях специфична вина в аурата на чичо Дентън, и така и не заподозрях, че той е убиецът на баба ми.

Забелязах обаче , че когато, някой друг умираше, Дентън прекарваше повече време в посещения на погребалния дом, отколкото който и да е друг приятел или член на семейството. Беше винаги изпълнен със съчувствие и симпатия и осигуряваше удобно рамо за проливане на сълзи, вършеше какво ли не за страдащите, помагаше по всевъзможни начини и обикновено често навестяваше оцелелите, след като техните любими са били погребани, просто да види как се справят и да попита дали може да им услужи с още нещо. Навсякъде го уважаваха за емпатията, хуманността и добродетелността, но той скромно отхвърляше похвалите на околните. Това само ме объркваше още повече. Беше особено притеснително, че можех да видя таласъма в него, който неизменно се хилеше отвратително пред проявите на мъка и дори сякаш се радваше на нещастието на страдащите. Кое беше истинският чичо Дентън — злорадстващото чудовище отвътре или добрият съсед и загрижен приятел?