Дин Кунц - Отвъдни очи

— Така значи?

— Знаеш, че е така. Нали си оставил пропуска за виенското колело в спалнята ми.

— Така ли?

— За Бога, няма причина да си толкова предпазлив пред мен! — казах нетърпеливо. — И двамата притежаваме силата. Би трябвало да сме съюзници!

Джоъл вдигна едната си вежда и оранжевото око над него трябваше да се присвие, за да отвори място за изуменото изражение в долните очни орбити.

Казах:

— От всички оракули, гадатели по длан и надарени хора, които съм срещал по другите лунапаркове, ти си първият, на когото се натъквам и в действителност притежава в някаква степен екстрасензорни възприятия.

— Така ли?

— Несъмнено.

— Несъмнено, а?

— Боже, направо ме вбесяваш!

— О, така ли?

— Доста мислих по въпроса. Знам, че си видял какво е станало при „Блъскащите колички“ и си се погрижил за трупа…

— Труп ли?

— … и след това се опита да ме предупредиш за виенското колело, в случай че не съм доловил приближаващата опасност. Имаше определени съмнения, когато намериха Желето мъртъв. Сигурно си се чудил дали пък не съм просто психопат, понеже знаеш, че Желето не е таласъм. Но не ме обвини; решил си да чакаш и да наблюдаваш. Ето защо дойдох при теб. Да си изясним нещата. Да изляза на чисто. Така че да знаеш със сигурност, че аз ги виждам, че ги мразя и че можем да си сътрудничим, за да ги спрем. Трябва да им попречим да направят каквото са си намислили при виенското колело. Ходих дотам тази сутрин, исках да вкуся излъчванията, които се изливат от него, и съм сигурен, че днес нищо няма да се случи. Но утре или в петък…

Джоъл просто ме зяпаше.

— Дявол го взел — озъбих се, — защо държиш да си толкова дяволски загадъчен?

— Не съм загадъчен — възрази той.

— Напротив.

— Не, просто съм абсолютно шашнат.

— А?

— Шашнат. Понеже, Карл Слим, това е най-изумителният разговор, който съм водил някога, и не схванах и една думица от това, което ми разправяш.

Усещах емоционалната буря в Джоъл и вероятно голяма част от нея се състоеше от объркване, но просто не можех да повярвам, че е напълно озадачен от онова, което съм му казал.

Взирах се в него.

Той се взираше в мен.

Изсумтях:

— Вбесяващо!

Той отвърна:

— О, разбирам!

— Какво?

— Това е някаква шега.

— Исусе.

— Някаква сложна шега.

— Ако не искаше да знам, че си бил там, ако не искаше да знам, че не съм бил сам, тогава защо ми помогна да се отърва от тялото?

— Е, предполагам, отчасти защото ми е хоби.

— Какви ми ги говориш?!

— Отърваването от тела — обясни Джоъл — ми е хоби. Някои хора събират пощенски картички, други строят модели на самолетчета, аз пък се отървавам от тела винаги когато намеря някое.

Поклатих глава изумен.

— Занимавам се с това — добави уродът, — защото съм прибран човек. Просто не понасям боклук, а няма по-отвратителен отпадък от разлагащо се тяло. Особено ако е таласъмско. Така че винаги, щом намеря някое, почиствам бъркотията и…

— Това не е шега! — възкликнах, изгубил търпение.

Джоъл примигна и с трите си очи.

— Е, или е шега, или ти си дълбоко объркан младеж, Карл Слим! Досега ми харесваше, даже твърде много, за да повярвам, че си луд, така че, ако нямаш нищо против, просто ще го сметна за шега.

Обърнах гръб на Джоъл и се отдалечих покрай ъгъла на шатрата и нататък, и излязох на алеята.

Какви игрички играеше, по дяволите?

Бурята бе изцедила най-ужасната влага от въздуха и мократа августовска жега не се завърна заедно със синьото небе. Денят бе топъл и сух, лунапаркът бе обгърнат от сладка, чиста миризма на планини и когато портите се отвориха по обед, паричковците се изсипаха в такива количества, каквито не очаквахме да срещнем до уикенда.

Лунапаркът, фантастичен стан, използваше екзотични гледки, миризми и звуци, за да изтъче замайващ килим, който омагьосваше паричковците; познат и възхитително удобен плащ, в който лунапарковците се увиваха с радост и облекчение след два дни дъжд и след смъртта на уредника ни. Нишките на звука включваха музиката на калиопата, от говорителите на едно от шоутата с момичета бълваше „Стриптийзьорка“ на Дейвид Роуз, ревът на мотоциклета на смелчагата на „дървената стена на смъртта“, свиренето-писъкът-ревът на атракционите, съскането на въздух под налягане, който подмяташе металните кошове на „Тип-топ“, дизеловите агрегати тътнеха на пълна мощност, глашатаят на „Десет на едно място“ не спираше да хвали представлението, мъже и жени се смееха, деца крещяха и се кикотеха, а викачите навсякъде повтаряха: „Ша ви речъ ся кво ше сторя!“ Панделки от аромати и нишки от миризми се вплитаха в тъканта, която се тъчеше на стана: готварска мазнина, горещи пуканки, топли необелени фъстъци, дизелово гориво, стружки, захарен памук, разтопен карамел от ароматните дъхави съдове на будките за карамелизирани ябълки. Звуците и миризмите бяха основата на лунапарковата магия, но зрелищата представляваха боите, които й придаваха такива ярки цветове: небоядисаната, износена стомана на яйцевидните капсули на „Гмуркача бомбардировач“, по които слънчевите лъчи сякаш се топяха и се разливаха в бляскав слой от живак; вихрено въртящите се червени кошове на „Тип-топ“; лъскавите пайети и бляскави мъниста, и сияйни перушинки по костюмите на изпълнителките от дамските шоута, които шестваха на високи платформи с примамливи обещания на сладости, които ще бъдат разкрити единствено в шатрите; червени, сини, оранжеви, жълти, бели и зелени знаменца трепкаха на вятъра като криле на хиляди папагали на верижка; грамадното, ухилено лице на клоуна от Къщата на смеха с все още жълт нос; помпещо-въртящият се месинг на прътовете на въртележката. Това магическо лунапарково палто бе дъгоцветна дреха с множество загадъчни джобове, с живописна кройка и дизайн; и когато го облечеш, пъхаш ръце в усещане за безсмъртие — и всички грижи на истинския свят изчезват.