Дин Кунц - Отвъдни очи

Рия промърмори насън.

Върнах се до леглото в сумрака.

Моята красавица бе смътен силует на фона на чаршафите.

Застанах над нея и я погледах.

Спомних си какво ме беше попитал Джоъл Тък в Шоквил миналия петък, когато обсъждахме Рия: „Такава поразително прекрасна повърхност като нейната, а е красива и отвътре, за това се съгласихме… но дали е възможно да има други дълбини под онези, които можеш да съзреш?“

До тази нощ, когато тя ми довери тайните си и сподели с мен кошмара от детството си, бях виждал Рия, която представляваше еквивалент на нарисуваното ми от светкавиците отражение в прозореца. Сега надникнах по-дълбоко и се съблазнявах да повярвам, че най-сетне съм прозрял истинската й и пълноценна личност във всички измерения, но всъщност Рия, която познавах сега, беше само малко по-детайлна сянка на пълната действителност. Най-сетне бях надникнал под повърхността й, бях видял следващия пласт, бях стигнал до гущера на прозореца, но отвъд имаше още безброй пластове и долавях, че не бих могъл да спася Рия Рейнс, докато не се гмурна много по-надолу в навързаните мехурчета на загадките, които вътре в нея се увиваха по спирала почти до безкрайност.

Моята красавица отново промърмори.

Мърдаше в леглото.

— Гробове… — каза. — Толкова много… гробове…

Простена.

Каза:

— Слим… о… Слим, не…

Краката й се задвижиха под чаршафите, сякаш тичаше.

— … не… не…

Нейният сън, моят също.

Как би могло да имаме един и същи сън?

И защо? Какво значеше това?

Наведен над нея, ми стигаше да затворя очи и можех да видя гробището, да преживея кошмара, докато тя се носеше през него. Чаках напрегнато да видя дали ще се събуди със задавен вик. Исках да знам дали в съня й съм я стигнал и съм й разкъсал гърлото, както се бе случило в собствената ми версия на кошмара, защото ако и тази подробност бе същата, тогава това бе повече от съвпадение; несъмнено означаваше нещо; ако и нейният, и моят сън завършваха с това как впивам зъби в кожата й и с бликналата й кръв, тогава най-доброто, което можех да направя за Рия, бе да се махна незабавно, да ида някъде далеч и никога повече да не я видя.

Но тя не изплака. Паниката затихна, ритането спря и дишането й стана ритмично и тихо.

Навън вятърът и дъждът пееха погребален химн за мъртвите и живите, които стискаха с нокти и зъби надеждата в гробищния свят.

Вторник сутрин небето бе лишено от слънце и бурята бе лишена от светкавици, а дъждът бе лишен от вятър. Падаше право надолу, сякаш се бе изтощил — тежък товар от дъжд, сипещ се с литри и столитрови варели, сипещ се с тонове, смазващ тревата, шушнещ уморено по покривите на фургоните, леещ се по наклонените покриви на шатрите и хлъзгащ се мазно към земята, където заспиваше на локви, капеше от виенското колело и се мяташе от „Гмуркача бомбардировач“.

Отново отмениха повикването за представление. Началото на Йонтсдаунския общински панаир бе отложено за нови двайсет и четири часа.

Рия не съжаляваше за разкритията от миналата нощ толкова, колкото очаквах. На закуска се усмихваше по-често от момичето, което бях опознал през изминалата седмица, и така ме обсипваше с дребни знаци на внимание, че завинаги щеше да си осакати репутацията на корава кучка, ако наоколо имаше кой да ни види.

После, след като навестихме няколко други лунапарковци, да проверим как си прекарват времето, тя се доближи повече до Рия, която познаваха: студена и отсъстваща. Въпреки това се съмнявах, че останалите щяха да забележат, ако в тяхната компания останеше същата както насаме с мен. Саван покриваше Гибтаун-на-колела, тежко и задушаващо одеяло от обезвереност, изтъкано отчасти от монотонно сипещия се дъжд, отчасти от загубата на печалбата, донесена от лошото време, но най-вече от факта, че Желето Джордан бе мъртъв само от един ден. Трагичната му смърт все още бе твърде трудна за възприемане.

След като спряхме при фургоните на Лоръс, Фразелис и Катшенк, в крайна сметка решихме да прекараме деня заедно, само ние двамата, и тогава по пътя към еърстрийма взехме и още по-важно решение. Рия спря внезапно и стисна с охладени от дъжда шепи ръката, с която държах чадъра.

— Слим!

Сиянието в очите й не приличаше на нищо друго, което бях виждал досега.

Отвърнах:

— Какво?

Рия предложи:

— Нека отидем при фургона, където си настанен, да ти съберем нещата и да ги преместим при мен!