Дин Кунц - Отвъдни очи

— На единайсет ли? Как?

— Убих го.

— Хубаво — казах тихичко.

— Докато спеше.

— Отлично.

— Забих му месарски нож в гърлото.

В течение на почти десет минути прегръщах Рия и никой от нас не заговори и не посегна за питие или за нещо друго, просто си стояхме заедно.

Накрая казах:

— Ужасно съжалявам!

— Недей.

— Чувствам се толкова безпомощен!

— Не можеш да промениш миналото — заяви Рия.

Не, помислих си, но понякога мога да променям бъдещето, да предвидя опасности и да ги избягвам, и се моля на Господ да съм тук, когато имаш нужда от мен, редом с теб така, както не те е подкрепял никой друг.

Рия каза:

— Никога…

— Не си разказвала това на друг?

— Никога.

— Ще пазя тайната!

— Знам. Но… защо се реших да ти кажа?

— Бях тук в подходящия момент — отвърнах.

— Не. Има нещо повече.

— Какво?

— Не знам — отвърна Рия. Сега вече се отдръпна от мен и вдигна очи да погледне в моите. — В теб има нещо различно, нещо специално.

— Не съм такъв — казах с неудобство.

— Очите ти са толкова прекрасни и необикновени! Карат ме да се чувствам… в безопасност. В теб има такъв… покой… Не, не е точно покой… понеже и ти не си намерил покоя. Но има сила. Такава сила се крие в теб! И си толкова разбиращ. Но не е само сила и разбиране, и състрадание. Има нещо… нещо специално… което не мога да определя.

— Направо ме засрами — казах.

— На колко си, Слим Маккензи?

— Казах ти… на седемнайсет.

— Не.

— Не?

— По-стар си.

— На седемнайсет съм.

— Кажи ми истината.

— Ами добре. Седемнайсет и половина.

— Не можем да приближим истината с половинки години — заяви Рия. — Така ще откараме цяла нощ. Така че просто ми кажи на колко години си. Знам. Съдейки по силата ти, спокойствието, по очите… бих казала, че си на сто… със сто години опит зад гърба.

— Ставам на сто и една през септември — казах с усмивка.

— Разкажи ми тайната си — настоя Рия.

— Нямам такава.

— Хайде де, кажи ми!

— Аз съм просто скитник, нищо повече — настоях. — Ти държиш да се окажа нещо повече, понеже винаги искаме нещата да са по-хубави и по-благородни, и по-интересни, отколкото са. Но аз съм си просто аз.

— Слим Маккензи.

— Точно така — излъгах, без да съм сигурен защо не искам да се разкрия пред Рия, както тя се бе разкрила пред мен. Бях притеснен, както й казах, макар че причината не се криеше в нейния разказ — изчервил се бях от факта, че толкова бързо реших да я измамя. — Слим Маккензи. Без дълбоки, тъмни тайни. Всъщност отегчителен. Но ти не си довърши разказа. Какво стана, след като уби Абнър?

Мълчание. Рия не искаше да се връща към спомените от онези дни. Но след това се реши:

— Бях само на единадесет, така че не отидох в затвора. Всъщност властите научиха какво се бе случвало в бараката и казаха, че аз съм жертвата.

— То си е вярно.

— Те отнеха всички деца от майка ми. Разделиха ни. Повече не съм виждала никой от тях, аз самата се озовах в щатско сиропиталище.

Внезапно усетих, че Рия крие и друга ужасна тайна и осъзнах с ясновидска увереност, че в сиропиталището се е случило нещо, което е най-малкото равно на ужаса при Абнър Кейди.

— И? — попитах.

Рия отклони поглед от мен, посегна към нощното шкафче да вземе питието си и отвърна:

— Избягах оттам, когато станах на четиринайсет. Изглеждах по-голяма. Рано се развих, също като мама. Така че нямах особен проблем да се присъединя към лунапарка. Промених си името на Рейнс, тъй като… винаги съм обичала дъжда, обичах да го гледам, да го слушам… Тъй или иначе, тук съм от тогава насам.

— И си строиш империя.

— Аха. Искам да се чувствам така, все едно знача нещо.

— Ти значиш много — уверих я.

— Нямам предвид само в парични мерки.

— Нито пък аз.

— Макар че това е част от нещата. Понеже още откакто съм сама, съм решила никога да не се превръщам в… боклук… никога да не потъна към дъното отново… възнамерявам да си построя малка империя, както ти я нарече и смятам винаги да бъда значима.

Не беше трудно да си представиш как дете, понесло толкова много насилие, може да израсне с усещането, че не струва нищо, и да развие мания по успеха и постиженията. Разбирах го и не можех да я виня, задето се е превърнала в безцеремонната бизнес дама с едничка цел в живота. Ако не канализираше яростта си в тези занимания, облекчавайки по този начин напрежението, то щеше да се пръсне рано или късно.

Бях изумен от силата на Рия.

Но тя все още не си бе позволила да плаче за себе си.