Дин Кунц - Отвъдни очи

А и криеше истината за сиропиталището, като се преструваше, че е прекарала там няколко незабележителни години.

При все това не притисках Рия за остатъка от историята й. На първо място, знаех, че рано или късно ще ми я разкаже. Вратата се беше отворила и скоро нямаше да се хлопне. Освен това вече бях чул достатъчно като за един ден, даже твърде много. Тежестта на това ново знание ме бе смазала и разтреперила.

Пихме.

Говорихме си за други неща.

Пихме още.

Угасихме лампите и лежахме в безсъница.

След това за малко заспахме.

И сънувахме.

Гробището…

В средата на нощта Рия ме събуди да правим любов. Получи се също толкова добре като предишния път и когато се заситихме, нямаше как да не се запитам как е възможно след всичкото понесено от нея насилие все пак да намира такова удоволствие в секса.

Рия каза:

— Някои жени биха станали фригидни… или развратни. Не знам защо с мен не се случи така. Освен че… ами… ако бях тръгнала в някоя от тези посоки, това щеше да значи, че Абнър Кейди е спечелил и ме е пречупил. Разбираш ли? Но аз никога няма да се пречупя. Никога! Ще се огъна, вместо да се строша. Ще оцелея. Ще продължа нататък. Ще стана най-преуспялата в тази група и някой ден ще притежавам лунапарка. Кълна се в Божието име, така ще бъде! Ще видиш, че ще успея. Това ми е целта и не смей да казваш на никого! Ще направя всичко, което се наложи, ще работя толкова здраво, колкото се налага, и ще поемам всякакви рискове, които се налага, и ще притежавам цялото чудо, и тогава ще бъда значима, и няма да има значение откъде съм тръгнала или какво ми се е случило, когато съм била малко момиченце, нито ще е важно, че никога не съм познавала баща си или че майка ми не ме е обичала, защото ще съм се отърсила от целия товар, ще съм го изхвърлила зад борда и ще съм го забравила, досущ както се отървах от селяндурския си акцент. Ще видиш, че така ще стане! На бас се хващам! Само почакай и ще видиш!

Както казах, когато подех тази история, надеждата е постоянен спътник в живота ни. Това е единственото нещо, което нито злата природа, нито Бог, нито другите хора могат да изтръгнат от нас. Здраве, богатство, родители, обични братя и сестри, деца, приятели, минало, бъдеще — всичко може да ни бъде откраднато с лекота, все едно е оставено без надзор портмоне. Но най-голямото ни съкровище, надеждата, остава непокътнато. Тя е като скрит в нас стабилен малък мотор, който бръмчи, цъка и ни тласка напред тогава, когато здравият разум предлага да се предадем. Това е и най-патетичното, и най-благородното нещо в хората, най-абсурдното и най-възхитителното качество, което притежаваме, и докато имаме надежда, ще имаме също и силата да обичаме, да съчувстваме и ще запазим достойнството си.

Рия отново заспа за малко.

Аз не успях.

Желето беше мъртъв. Баща ми беше мъртъв. Скоро и Рия можеше да умре, ако не успеех да предвидя точното естество на предстоящата опасност и да я отклоня от нея.

Станах в тъмното, отидох до прозореца и дръпнах завесата точно когато няколко светкавици — не толкова яростни като онези, които бях разцепвали небето в началото на нощта, но все пак ярки — озариха гледката отвъд прозореца и превърнаха тревата в блестящо огледало. Бледото ми отражение трептеше като пламък на свещ, подобно на онази филмова техника, с която режисьорът иска да подчертае отминаващото време, и с всяко притъмняване и озаряване на образа имах чувството, че отминават години и че или миналото, или бъдещето биват изтръгнати от мен, но не можех да отгатна за кое от двете става дума.

В течение на канонадата от светкавици, докато се взирах в призрачното си отражение, ме връхлетя пристъп на солипсистичен страх, породен от умора и мъка — чувство, че съществува само реалността, че аз обгръщам целия свят и всичко и всички останали са плод на въображението ми. Но след това, докато последният удар на светкавицата пулсираше и избледняваше, а прозрачността се изливаше отново в стъклото, ме стресна нещо, което се намираше на външната страна на заливания от дъжда прозорец, и тази гледка изтри солипсистичните ми размисли. Беше малък гущер — хамелеон, — залепнал уверено за стъклото с вакуумните си пръстчета, с оголено пред очите ми коремче и дълга, гъвкава опашка, извита надолу под формата на въпросителна. Беше си стоял там през цялото време, но аз виждах само собственото си отражение и щом внезапно забелязах и животинчето, ми бе напомнено, че виждаме една малка част от всичко, към което гледаме; че обикновено ни стигат простите повърхности, вероятно защото по-задълбоченият поглед често е ужасяващ в сложността си. Сега, отвъд хамелеона, виждах бурния дъжд, съскащо-тътнещи завеси от сребърни мъниста, озарени от по-далечна светкавица, отразена в милиард стремителни капчици, а отвъд дъжда имаше друг фургон отсреща и отвъд него се намираха други фургони, след това невидимият лунапарк и отвъд лунапарка се простираше градът на име Йонтсдаун, а отвъд Йонтсдаун… безкрайността.