Дин Кунц - Отвъдни очи

Сълзи заблестяха отново в очите й, но този път не плачеше за Желето, а за себе си. Беше по-сурова към себе си, отколкото към всички други, и не искаше да си позволява обикновените човешки слабости като самосъжаление, така че примигна да върне сълзите, въпреки че, ако им позволеше да потекат, навярно щяха да отмият емоционалния стрес и хаос. Говореше колебливо и гласът й пресекваше на всеки няколко думи:

— Той имаше предвид, че… тя беше… неговата машина за бебета… и че тези… бебета… бяха забавни. Особено… особено момиченцата !

Тогава осъзнах, че Рия не ме води просто по следите на Хензел и Гретел през зловещата гора на вещицата, а сме тръгнали към далеч по-страховито място — към чудовищния спомен за бойното поле на детството, и не бях сигурен дали искам да ида там с нея. Обичах я. Знаех, че смъртта на Желето не просто я е разстроила, а я е уплашила, напомня й за собствената й смъртност, и бе породила нуждата от близък човешки контакт — контакт, от когото Рия не можеше да се възползва изцяло, докато не събори преградата, която бе издигнала между себе си и останалата част от света. Имаше нужда от мен да я изслушам, да я измъкна, да я разбра. Исках да й държа ръката. Но се страхувах, че нейните тайни са… ами, живи и гладни и че ще се разкрият само в замяна на парче от моята душа.

Казах:

— Ах… Исусе… не.

— Момиченцата — повтори тя, без да поглежда към мен или към нещо друго в тази стая, надничайки назад по спиралата на времето с очевиден ужас и отвращение. — Не че пренебрегваше полубратята ми. За тях също си имаше приложение. Но предпочиташе момиченцата. Докато стана на единайсет, майка ми му роди четири деца, две момичета и две момчета. Поне доколкото мога да си спомня… предполагам още откакто съм била някъде на три… той ме…

— Докосвал те е — казах със стегнато гърло.

— Възползваше се от мен — отвърна Рия.

С мъртъв глас тя изброи събитията от онези години на страх, насилие и ужасни извращения. Разказът й ме остави смразен до кост и вцепенен.

— Беше всичко, което познавах от времето, когато съм била малка… да съм с него… да правя каквото поиска… да го докосвам… и да си лягам и с двамата… с майка ми и с него… докато те го правят. Трябваше да го мисля за нормално, не смяташ ли? Не би трябвало да знам, че не е. Следвало е да си мисля, че всяко семейство е като моето… но не беше така. Знаех, че е грешно… гадно… и го мразех . Мразех го!

Прегърнах Рия.

Залюлях я в обятията си.

Тя все още не искаше да заплаче за себе си.

— Мразех Абнър. О… Исусе… не можеш да си представиш колко много го мразех, с всеки дъх, който поемах, всеки миг, без покой! Не можеш да знаеш какво е то да мразиш толкова силно.

Сетих се за собствените си чувства спрямо таласъмите и се зачудих дали дори те могат да се сравняват с омразата, пръкнала се и подхранвана в адския казан на онази четиристайна съборетина в Апалачите. Подозирам, че Рия беше права: не можех да позная омраза така чиста като онази, за която ми говореше, понеже тя е била слабо дете, неспособно да отвърне на удара, и за разлика от моята омраза нейната бе имала повече години да нарасне и да се усили.

— Но след това… след като се измъкнах оттам… след като мина достатъчно време… започнах да мразя майка си повече от него. Тя ми беше майка ! Защо не ме усещаше б-безценно отроче? Как можеше да… допусне… д-д-да ме използват така?

Нямах отговор.

Не всеки кошмар може да бъде приписан на Господ. През повечето време не ни трябват нито Той, нито таласъмите — ние, хората, можем да се нараняваме и унищожаваме едни други без божествена или демонична намеса, много благодаря.

— Тя беше толкова красива, знаеш ли, и не става дума за кичозна красота, беше много сладка и навремето си мислех, че мама сигурно е ангел, понеже точно така се очаква да изглеждат ангелите, а тя притежаваше подобно… излъчване… Но в крайна сметка проумях колко е зла . Да, част от това идваше от невежество и нисък интелект. Тя беше глупава , Слим! Селяндурски тъпа, продукт на брака между двама първи братовчеди, които сигурно са били на свой ред родени от братовчеди и е цяло чудо, че и аз не се оказах или умствено изостанала, или трирък урод в шоуто на Джоъл Тък. Но не стана така. И не стана и така, че да раждам още деца на Абнър, които да… смазва. От една страна, защото… заради нещата, които ми причини… никога не бих могла да имам деца. Но освен това, когато станах на единайсет, най-сетне се махнах оттам.