Дин Кунц - Отвъдни очи

Аз бях плакал по-рано, но сега очите ми бяха пресъхнали — бях прекрачил отвъд скръбта, потопен в студен гняв. Все още скърбях за Желето, но много повече ми се щеше да отмъстя за него. И щях да го сторя! Рано или късно щях да убия няколко таласъма без друга причина, освен да изравня сметката, и ако имах късмет, можеше да успея да хвана и онези същите твари, които бяха строшили врата на Желето.

Освен това моята загриженост се бе прехвърлила от мъртвите върху живите и ме пронизваше острата яснота, че видението ми за смъртта на Рия може да се изпълни също толкова внезапно, както се случи с пророчеството за смъртта на Желето. А тази вероятност бе непоносима. Не можех — не биваше, нямаше, не смеех — да позволя да й се случи нищо лошо. За извънредно кратко време, определено необичайно като за двойка любовници, двамата с Рия бяхме завързали връзка, равна на която никога не съм познавал и не можех да си представя друга такава занапред. Ако Рия Рейнс умреше, част от мен също щеше да умре и в съзнанието ми щяха да останат изгорели до основи стаи, в които никога повече нямаше да стъпя.

Трябваше да се вземат превантивни мерки. В онези нощи, когато не спях във фургона й, без тя да го знае, щях да застана на пост пред вратата й. Там можех да страдам от безсъние също така добре, както и навсякъде другаде. Нещо повече, неуморно щях да проверявам с шестото си чувство в търсене на допълнителни подробности за все още смътно очертаната заплаха, която бъдещето държеше в резерв за Рия. Ако можех да предскажа точния момент на кризата и да засека източника на опасността, щях да успея да я защитя. Не биваше да я провалям така, както бях провалил Желето Джордан!

Вероятно Рия инстинктивно осъзнаваше, че има нужда от защита, и навярно също така знаеше, че възнамерявам да съм до нея, когато й потрябва помощ, защото с напредването на вечерта тя започна да споделя някои тайни за себе си и аз усетих, че ми казва неща, които не е споделяла с никой друг в лунапарка на „Сомбра Брадърс“. Рия пиеше повече от обичайното. Въпреки че не беше наистина пияна, подозирам, че се опитваше да се скрие зад пиянството — удобно извинение за сутринта, когато открие, че прелива от самосъжаление и угризения, задето ми е разказала толкова много за миналото си.

— Родителите ми не бяха лунапарковци — заяви Рия по такъв начин, че да стане ясно, че й се ще да бъде окуражавана в разкритията си.

— Откъде си тогава? — попитах.

— От Западна Вирджиния. Произхождам от род на западно-вирджински планинци. Живеехме в забравена от Бога съборетина в долинка горе в хълмовете, вероятно на половин миля от най-близката друга забравена от Бога дупка. Знаеш ли какви са планинците?

— Не точно.

— Бедни — обясни Рия лаконично.

— Това не е повод за срам.

— Бедни, необразовани, нежелаещи да се образоват, неуки. Потайни, дистанцирани, подозрителни. Традиционалисти, упорити и тесногръди. А някои от тях… повечето от тях вероятно — са и много близки роднини. Там горе в хълмовете братовчедите твърде често се женят за братовчеди. А има и по-лошо от това. Доста по-лошо от това!

Постепенно, с все по-малко подканване, Рия ми разказа за майка си, Маралий Суийн. Маралий била четвъртото от седем деца, родени от първи братовчеди, чийто брак не бил благословен нито от свещеник, нито от държавата, а съществувал само благодарение на общоприетата традиция. Всичките деца на Суийн били хубавки, но едно от седемте било умствено изостанало, пет от другите шест — по-скоро тъпички, отколкото нормални. Маралий не се явявала най-умната, макар че била най-хубавата от седемте — лъчезарна блондинка със сияйни зелени очи и разкошно тяло, по което всички момчета из хълмовете въздишали, откакто тя станала на тринайсет. Много преди щедрите й дарове да се оформят, Маралий вече притежавала значителен сексуален — човек определено не би могъл да го нарече романтичен — опит. На възраст, когато много момичета преживяват първата си среща и все още не са сигурни в смисъла на израза „да стигнеш до края“ Маралий била спряла да брои момчетата от хълмовете, които й били разтваряли краката на всевъзможни затревени полянки, в покрити с опадали листа долинки, в сеновалите на рушащи се стари хамбари, на гнили матраци, захвърлени в края на примитивното сметище, което местните били направили в Хармънс Холоу, и на мръсните задни седалки на някоя от множеството скапани брички, с които селяндурите толкова се гордеели. Понякога Маралий била доброволна участничка в секса, а понякога — не, но през повечето време като цяло не й пукало. В хълмовете падението й от невинността на такава ранна възраст не било необичайно явление. Всъщност най-изненадващото е, че успявала да избягва бременността, докато не превалила доста след четиринайсетия си рожден ден.