Дин Кунц - Отвъдни очи

Трябваше.

Трябваше!

Игрите на карти, плетаческите сбирки и другите събирания в Гибтаун-на-колела станаха сборища на страдалци. Лунапарковците се опитваха взаимно да си помогнат да приемат смъртта на Желето. Някои от тях още плачеха. Други се молеха за душата му. Но повечето си разменяха истории за Желето, понеже спомените бяха един начин да го поддържат жив. Сядаха в кръг в дневните на фургоните и когато някой свършеше с разказа за пухкавия им уредник, любител на играчките, следващият в кръга подемаше на свой ред, а после този след него и така в кръг, и дори се разнасяше смях, понеже приживе Желето Джордан бе бил забавен и изумителен човек, и постепенно ужасната мъка отстъпи пред по-лесно поносима кисело-сладка тъга. Леката формалност на тези процедури — почти неосъзнат ритуал, съобразно с който те бяха извършвани — ги правеше забележително сходни с еврейската традиция на седенето шивах; въобще нямаше да се изненадам, ако за да ме допуснат в кръжеца, бъдех накаран да си държа ръцете над купа и върху тях ми поливаха вода, ако ми бяха връчили черен ямурлук да си покрия главата и ако бях открил скърбящите насядали по жалейни столчета вместо по кресла и дивани.

Прекарах няколко часа в обиколки из дъжда и периодично спирах при един или друг фургон, участвах в един или друг шивах и на всяко място научавах по нещо от клюките. Първо узнах, че сивокосият мъж, който плачеше над трупа на Желето, е Артуро Сомбра, последният все още жив от братята Сомбра и собственик на лунапарка. Желето Джордан бе играл ролята на негов сурогатен син и е бил определен за наследник на лунапарка, когато старецът си отиде. При разпитите ченгетата притискаха г-н Сомбра двойно повече заради версията, че може да е замесена нечестна игра и убиецът да е лунапарковец. За абсолютното изумление на всички ченгетата дори бяха стигнали до идеята, че Желето може да е бил ликвидиран, понеже положението му в компанията давало предостатъчно възможности да бърка в меда и би могло да се е възползвал. Според една от версиите убийството се приписваше дори на самия г-н Сомбра, въпреки че нямаше смислена причина за подобно подозрение — и предостатъчно то да бъде отхвърлено. Полицаите въртяха на шиш стареца и Кеш Дули, както и всички, които биха могли да знаят дали Желето краде пари, и по време на разпитите се държаха толкова грубо и гадно, колкото изобщо е възможно. Всички в градчето от фургони бяха бесни от отношението им.

Не бях изненадан. Бях сигурен, че ченгетата не са в състояние да повдигнат срещу никого реални обвинения в убийство. Но трима от тях бяха таласъми. Те бяха видели вцепеняващата мъка на стотината скърбящи, струпани около въртележката; това страдание не само им се бе усладило, но и бе събудило апетита им за още човешко нещастие. Не биха могли да устоят на съблазнението да добавят някой градус към болката ни, да я издоят, да изцедят и последната капка агония от Артуро Сомбра и всички от нас.

По-късно се разнесе слух, че е дошъл окръжният съдебен лекар, проучил е тялото in situ , задал е няколко въпроса на Артуро Сомбра и е отхвърлил възможността за задкулисна игра. За облекчение на всички официалното заключение беше „смърт при нещастен случай“. Очевидно бе широко известно, че когато не може да заспи, понякога Желето отива в лунапарка, пуска въртележката (макар че не включва калиопата да свири) и си устройва дълго самотно возене. Обичаше въртележката. Тя беше най-голямата от всички играчки с пружина, прекалено голяма да я сложи на полица в кабинета си. Заради размера си Желето обикновено сядаше на някоя от сложно изработените и изкусно украсени пейки, които имаха облегалки за ръце с формата на русалки и водни кончета. Но от време на време се качвал и на някой от конете, както сигурно е сторил и снощи. Вероятно се е притеснявал заради изгубените поради лошото време печалби, може би се е измъчвал и заради проблемите, които е в състояние да предизвика шеф Лайсъл Келско, не е могъл да спи и е потърсил начин да успокои нервите си. Така че Желето в движение се качил на черния жребец, седнал в дървеното седло, хванал се за месинговия стълб, летният вятър рошел косата му, носел се в кръг в мрака без нито звук освен съпровода на бурята и плискащия дъжд и най-вероятно се усмихвал с несъзнателното задоволство на дете, може да си е подсвирквал, щастливо покачен на борда на магическа центрофуга, която, докато се въртяла, отмятала назад годините, а заедно с тях и притесненията, и същевременно сътворявала мечти и след малко уредникът се почувствал по-добре и решил да се върне в леглото — но когато слизал от коня, дясната му обувка заседнала в стремето и въпреки че стъпалото му се извадило от патъка, вече бил изгубил равновесие. При падането, колкото и кратко да било то, си разбил устната и си избил два предни зъба — и си счупил врата.