Дин Кунц - Отвъдни очи

Претърколих се по гръб, вдигнах поглед и видях Рия все още на колелото, шибана от дъжда, с мокра и оплетена коса, която въпреки всичко се ветрееше като сноп панделки. На три етажа по-нагоре краката й се изплъзнаха от гредата и изведнъж тя увисна, цялата й тежест падаше на тези тънки ръце, докато подритваше и се мъчеше да напипа под себе си невидима опора.

Подхлъзвайки се в калта, аз се изправих на крака, застанах с отметната назад глава и вдигнато нагоре към дъжда лице, замаян и останал без дъх.

Сигурно съм бил луд да позволя на Рия да се качи там горе!

Това в крайна сметка бе начинът, по който ще умре.

Това беше нещото, за което ме е предупреждавало видението. Трябвало е да й кажа. Трябвало е да я спра!

Въпреки опасното си положение и въпреки факта, че ръцете й сигурно горяха от болка на косъм от това раменете да се извадят от ставите, стори ми се, че чувам Рия да се смее там горе. След това осъзнах, че сигурно е било писъкът на вятъра през металните опори, спици и кабели. Трябва да беше вятърът.

Нова светкавица бе запратена към земята. Около мен лунапаркът за момент засия, а над главата ми виенското колело се очерта в ярки подробности. За миг бях сигурен, че светкавицата го е ударила и че милиард волта изпичат плътта на Рия върху костите, но в по-малко катаклизмичната остатъчна светлина, последвала големия проблясък, видях, че тя не само се е разминала с електрическата екзекуция, но и е успяла да намери опора за краката си. Отново се спускаше стабилно.

Какъвто съм си глупак, свих ръце на фуния около устата си и извиках:

— Побързай!

От спица към напречна опора към спица към опора и отново от спица към опора, Рия се спускаше, но галопиращото ми сърце не овладя препускането си дори когато тя слезе достатъчно ниско, та поне да отпадне опасността от убийствено падане. Докато моето момиче се държеше за някаква част от колелото, имаше опасност да получи от бурята нажежена до бяло целувка.

Най-сетне Рия стигна на едва осем фута от земята. Обърна се с лице нагоре, хвана се за опората с една ръка, приготви се да скочи надолу и точно тогава копие от светкавица прониза нощта, удряйки земята точно до лунапарка, на няма и петдесет ярда разстояние, а тътенът сякаш изхвърли Рия от колелото. Тя се приземи на крака, олюля се, но аз се озовах до нея да я подкрепя и да й попреча да падне в калта, а тя ме прегърна през врата и аз също я прегърнах. И двамата треперехме, вкопчени здраво един в друг, неспособни да помръднем, изгубили дар слово, едва успявахме да дишаме.

Ново чудовище от светлина протегна език от огън от небето към земята и този път успя най-сетне да близне виенското колело, което засия по протежение на всяка греда и спица, кабелите се превърнаха в огнени сухожилия и за миг ми се стори, че огромната машина е покрита със скъпоценни камъни, пред които препускаха трепкащи отражения от пламъци. След това убийствената енергия се източи в земята през опорната рамка на колелото и през опънатите кабели и котвените вериги — те всички играеха ролята на заземяващи точки.

Бурята рязко се влоши, превърна се в порой, в потоп. Дъждът трополеше по земята, тътнеше и туптеше по стените на шатрите, възпроизвеждаше към дузина различни тона по разнообразни метални повърхности, а вятърът пищеше.

С Рия се затичахме през лунапарка, джапахме в калта, вдишвайки въздух, напоен с озон и с миризмата на мокри стружки и с не напълно неприятната миризма на слонове, слязохме от алеята до поляната, влязохме в лагера от фургони. Чудовището ни преследваше на множество паешки-бързи, рачешки-изкривени крачета от електричество и винаги беше по петите ни. Не се почувствахме в безопасност, докато не се качихме в „Еърстрийма“ на Рия и не затворихме вратата зад нас.

— Това е лудост! — казах.

— Тихо — прошепна тя.

— Защо ни държа там горе, когато видя, че идва буря?

— Тихо! — настоя Рия.

— Да не мислиш, че беше забавно?

Тя беше извадила две чаши и бутилка бренди от едно шкафче в кухнята. Капеща и ухилена се насочи към спалнята.

Вървейки след нея, казах:

— Забавно ти е било, Боже мили!

В спалнята Рия плисна бренди и в двете чаши и ми връчи едната.

Стъклото тракаше в зъбите ми. Брендито беше топло в устата, горещо в гърлото и пареше в стомаха.

Рия смъкна прогизналите си тенис обувки и чорапи, след това отлепи от себе си мократа тениска. Перли от вода блестяха и трептяха по голите й ръце, рамене и гърди.

— Можеше да умреш! — казах.