Дин Кунц - Отвъдни очи

Кризата. Повратната точка. През август 1962 г. Съветският съюз бе започнал тайно да инсталира скъпа батарея ядрени ракети в Куба с намерението да се сдобие с възможността за изненадващ първи удар срещу Съединените щати. На 22 октомври, след като Сенатът настоя руснаците да демонтират тези провокативни изстрелващи устройства, получи отказ на искането си и след като се появиха допълнителни доказателства, свидетелстващи за трескавото ускоряване на проекта, президентът Кенеди нареди блокада на Куба, която щеше да доведе до потапянето на всеки кораб, опитал се да си проправи път през карантинната линия. След това, в събота, 27 октомври, един от нашите самолети U-2 бе свален от съветска ракета земя-въздух и нахлуването на САЩ в Куба бе планирано за (както научихме по-късно) 29 октомври. Третата световна война, изглежда, отстоеше на броени часове. Но Съветите отстъпиха. По време на седмицата блокада децата от американските училища преминаха през няколко учебни въздушни тревоги; продажбите на бомбоубежища достигнаха пика си, съществуващите убежища бяха заредени с допълнителни запаси; всички военни части бяха поставени в състояние на тревога; отрядите на Националната гвардия бяха свикани на активна служба и поставени на разположение на президента; в църквите се състояха специални проповеди и бе съобщено за драматично увеличение на посещаемостта им. И ако таласъмите още не се били сетили как да предизвикат тотално разрушение на цивилизацията, то по време на кубинската криза несъмнено са започнали да обмислят подобна стратегия, защото в онези дни са се насладили на богат бульон от нашата тревога, сварен на огъня на простото очакване на подобен холокост.

— Как се чувстваше? — попита ме отново Рия, докато седяхме на неподвижното виенско колело над тъмния лунапарк в един все още неразрушен свят.

Щяха да минат още няколко дни, преди да осъзная значението на нашия разговор. Тази нощ ми се струваше, че по чиста случайност сме стигнали до подобна зловеща тема. Дори чрез парапсихичната ми възприемчивост не бях в състояние да забележа точно колко дълбоко й влияе темата — и защо.

Как съм се чувствал?

— Изплашен — казах.

— Къде беше през онази седмица?

— В Орегон. В гимназията.

— Мислеше ли си, че ще се случи?

— Не знам.

— Смяташе ли, че ще умреш?

— Ние не бяхме точно в някоя от зоните мишени.

— Но радиоактивността би се разнесла практически навсякъде, нали?

— Така мисля.

— Значи си смятал, че ще умреш?

— Може би. Мислил съм за това.

— А как се чувстваше по въпроса? — попита Рия.

— Не беше добре.

— Това ли е всичко?

— Притеснявах се за мама и сестрите ми, за онова, което ще им се случи. Баща ми беше мъртъв от някое време, така че аз бях мъжът в къщата и ми се струваше, че трябва да мога да направя нещо да ги защитя, да осигуря оцеляването им, нали разбираш, но не се сещах за нищо и това ме караше да се чувствам толкова безпомощен… направо се поболях от безсилие.

Рия ми се стори разочарована, сякаш се бе надявала на друг вид отговор от мен, нещо по-драматично… или по-зловещо.

— А ти къде беше онази седмица? — попитах.

— В Гибтаун. Недалеч оттам има някакви военни инсталации, идеална мишена.

— Значи си очаквала да умреш?

— Да.

— И как се чувстваше?

Рия замълча.

— Е? — притиснах я. — Как се чувстваше по повод края на света?

— Заинтригувана — каза тя.

Това беше притеснителен и неадекватен отговор, но преди да смогна да поискам обяснение, вниманието ми отвлече далечна светкавица, проблеснала някъде на запад. Казах:

— Най-добре да слизаме!

— Още не.

— Задава се буря.

— Имаме предостатъчно време!

Рия се залюля в двуместната ни кабинка, сякаш бяхме на люлка на веранда, и осите изскърцаха.

С глас, от който се смръзнах, тя добави:

— Когато войната не се състоя, отидох в библиотеката и прегледах всички налични книги за ядреното оръжие. Исках да знам какво е щяло да ни сполети, ако се беше случила, и я изучавах цялата минала зима в Гибтаун. Не можех да се наситя. Изумително беше, Слим!

Нова светкавица изпулсира там, на края на света.

Лицето на Рия се озари и ми се струваше, че хаотичният проблясък светлина дойде изотвътре, че тя беше като грейнала крушка.

Гръмотевица изпрепуска по назъбената линия на далечния хоризонт, сякаш небето се бе сблъскало с върховете на планините. Екотът от този сблъсък отекна звучно през облаците над лунапарка.

— По-добре да слезем — казах.