Дин Кунц - Отвъдни очи

Тя се измъкна от шортите и гащичките си, пийна отново от брендито и се приближи до мен.

— Боже мили, надявала си се да умреш!

— Тихо! — повтори Рия.

Треперех неконтролируемо.

Тя ми се стори спокойна. И да се е страхувала по време на спускането, страхът я бе напуснал в мига, в който отново докосна земята.

— Ама какво ти има? — попитах.

Вместо да отговори, тя започна да ме съблича.

— Не сега — казах. — Не му е моментът…

— Моментът е идеален — настоя Рия.

— Не съм в настроение…

— Чудесно настроение!

— Не мога…

— Можеш.

— Не.

— Да.

— Не.

— Виждаш ли?

По-късно полежахме известно време в заситена тишина, върху влажните чаршафи, телата ни блестяха в златно на кехлибарената светлина на нощната лампа. Прелестно успокоителен бе звукът на дъжда, който тупаше по заобления покрив и прокарваше нокти по металната кожа на нашата какавида.

Но не бях забравил колелото и ужасяващото спускане през шибаните от бурята опорни греди, така че след малко казах:

— Направо изглеждаше, че искаш да те порази светкавица, докато висиш там горе!

Рия не продума.

С кокалчетата на свития си юмрук леко проследих линията на челюстта й, след това разтворих пръсти да погаля гладкото й, нежно гърло и хълмовете на гърдите й.

— Прекрасна си, умна си и имаш успех. Защо рискуваш по такъв начин?

Не получих отговор.

— Имаш всичко, за което си струва да живееш!

Тя остана мълчалива.

Правилата за опазване на личната тайна на лунапарковците ме спираха да я хвана на къс пас и да я питам защо толкова иска да умре. Но не ми забраняваха да коментирам или просто да отбелязвам събития и факти, а ми се струваше, че самоубийственият й импулс бе далеч от таен. Така че попитах: „Защо?“, а също и „Наистина ли мислиш, че има нещо… привлекателно в смъртта?“ и без да се стресна от продължилото й мълчание, добавих: „Мисля, че те обичам!“ И когато дори това не предизвика отговор, споделих също и: „Не искам да ти се случва нищо. Няма да допусна да ти се случи нищо!“

Рия се обърна на една страна, притисна се съм мен, зарови лице в шията ми и каза:

— Прегърни ме! — което беше възможно най-добрият отговор при тези обстоятелства, на който можех да се надявам.

В понеделник продължаваше да вали силен дъжд. Небето бе тъмно, мрачно, задръстено и толкова ниско, че имах чувството, че мога да го пипна с помощта само на ниска стълба. Според прогнозата за времето небето нямаше да се изчисти до някое време в четвъртък. В девет сутринта отмениха представлението и началото на Йонтсдаунския окръжен панаир бе отложено с двайсет и четири часа. В девет и половина навсякъде из Гибтаун-на-колела запляскаха карти, кръжоците по плетене наизвадиха куките и мърморещите страдалци се сбраха по фургоните. В десет без четвърт изгубените за сметка на дъжда печалби нараснаха дотолкова, че (съдейки по оплакванията) всеки концесионер и глашатай е щял да стане милионер, ако вместо това предателското време не им беше навлякло фалит. А малко преди десет заранта Желето Джордан бе открит мъртъв на въртележката.

По времето, когато стигнах панаира, около въртележката се бяха струпали стотина лунапарковци, все още не познавах повечето от тях. Някои носеха жълти дъждобрани с подходящи безформени шапки, а някои — черни винилови шушляци, в тълпата можеха да се видят както пластмасови шлифери, ботуши или сандали, галоши или улични обувки, така и боси стъпала, някои бяха наметнали палта върху пижамите си и около половината носеха и чадъри, нашарени в най-разнообразни цветове, но по никакъв начин не успяваха да внесат нотка веселие в сборището. Имаше и лунапарковци, които не се бяха облекли като за буря, бяха изтърчали в неверие при ужасната новина, без да ги е грижа за времето, и те се бяха сгушили един в друг двойно нещастни — заради мокрото и мъката, — просмукани до кожа и нацвъкани с кал, и с вида на бежанци, канещи се да пресекат границата на някаква раздирана от войни държава.

Дойдох по тениска, джинси и с обувки, които още не бяха изсъхнали от снощи, и докато се приближавах към тълпата около въртележката, бях впечатлен и разтърсен най-вече от мълчанието на присъстващите. Никой не говореше. Никой. Нито дума. Хората бяха двойно мокри — от дъжд и сълзи, и мъката бе изписана по пребледнелите им лица и хлътналите очи, но те плачеха, без да издават и звук. Мълчанието им бе знак колко дълбоко са обичали Желето Джордан и показател за това колко немислимо бе за тях да умре; бяха толкова поразени, че можеха само да стоят в нямо отрицание на свят, лишен от неговото присъствие. По-късно, когато шокът се оттечеше, щеше да има оплаквания на висок глас, неовладяемо хълцане, истерия, жалостиви стенания, молитви, а вероятно и отправени към Господ гневни въпроси, но в момента силната мъка на присъстващите бе идеалният вакуум, през който не можеха да се пренасят звукови вълни.