Дин Кунц - Отвъдни очи

Лунапарковците от „Сомбра Брадърс“ познаваха Желето по-добре от мен, но не можех да остана дискретно по периферията на тълпата. Полека си проправих път през оплаквачите, шепнейки: „Извинете!“ и „Съжалявам!“, докато не стигнах до повдигнатата платформа на въртележката. Дъждът се стичаше под раирания червено-бял покрив, събираше се на струйки по месинговите пръти и охлаждаше дървената конска плът. Пропъхвах се покрай вирнати копита и оголени в конска възбуда емайлирани зъби, покрай боядисани хълбоци, слети в едно със седла и стремена, които не можеха да се свалят, заобикалях поелия на безкрайното си препускане табун, докато не стигнах до мястото, където насред цялото това вечно галопиращо множество пътуването на Желето Джордан бе секнало брутално.

Уредникът бе проснат по гръб на пода на въртележката между черен жребец и бяла кобила, сякаш е бил смазан от копитата на конете. При падането насред тъпчещия табун очите му се бяха ококорили от изумление. Устата му също бе отворена, устната — цепната, имаше поне един счупен зъб. Изглеждаше досущ все едно червена каубойска кърпа прикрива долната част на лицето му, но това бе воал от кръв.

Беше облечен в разкопчан шлифер, бяла риза и тъмносиви панталони. Около коляното десният крачол бе набран нагоре и се виждаше оголена част от дебелия бял прасец отдолу. Десният крак бе останал и без обувка, липсващият патък бе заседнал на вграденото в хълбока стреме на дървеното седло на черния жребец.

При трупа имаше трима души. До задницата на бялата кобила с лице със същия цвят като кончето стоеше Люк Бендинго, който ни бе закарал до Йонтсдаун миналия петък и ни бе върнал оттам, и погледът, който ми отправи — примигващи очи, гърчещи се устни, — бе заекване от мъка и гняв, мигновено потиснато от шока. На платформата бе коленичил мъж, когото не бях виждал преди. Беше към шейсетте, доста едър, сивокос, със спретнато оформени сиви мустаци. Намираше се зад тялото на Желето и държеше главата на мъртвеца все едно беше лечител с вяра, твърдо решен да върне здравето на пострадалия. Разтърсваха го безмълвни ридания и всеки нещастен спазъм изцеждаше от него още сълзи. Трети бе Джоъл Тък, застанал на един кон встрани от сцената, облегнал гръб на петнисто жребче, стегнал грамадната си длан около месинговия прът. На изкривеното му лице, което беше кръстоска от кубистичен портрет от Пикасо и излязла от кошмарите на Мери Шели твар, по изключение изражението не можеше да бъде разчетено погрешно: той беше съсипан от загубата на Желето Джордан.

В далечината виеха сирени, ставаха все по-силни и по-силни, след това затихнаха с писък. Миг по-късно два полицейски седана се приближиха на алеята, а цветните им буркани проблясваха през оловносивата светлина, мъглата и дъжда. Когато спряха пред въртележката и чух вратите да се отварят и затварят, погледнах нататък и видях, че трима от пристигналите четирима йонтсдаунски полицаи са таласъми.

Усетих погледа на Джоъл върху мен, а когато се обърнах към него, ме притесни неочакваното подозрение, изписано и на изкривеното му лице, и в психическата аура, която го обвиваше. Бях очаквал като мен да се заинтересува от таласъмите ченгета и той наистина ги погледна враждебно, но аз си оставах във фокуса на вниманието и подозрението му. Отстъпих встрани, тъй като просто ми идваха в повече съмненията му накуп с пристигането на таласъмите и циклона от бълващите от трупа ужасни парапсихични излъчвания.

Известно време обикалях от задната страна на лунапарка, максимално далеч от въртележката, през дъжд, който от време на време се превръщаше в тежък ръмеж и понякога — в потопен изблик, макар че аз тънех не във вода, а във вина. Джоъл ме беше видял да убивам човек в павилиона на „Блъскащите колички“ и бе приел, че съм се захванал с убийството, понеже, също като него, бях видял таласъма зад човешката глазура. Но сега Желето бе мъртъв и в бедничкия Тимъти Джордан не се криеше чудовище, а Джоъл се чудеше дали пък не ме е преценил погрешно. Вероятно започваше да си мисли, че може и да не съм знаел за таласъма, скрит в първата ми жертва, че съм просто убиец без никакви допълнителни причини и че сега съм посегнал на втора жертва, този път — невинна. Но аз не бях навредил на Желето и не ме смазваше вина заради подозренията на Джоъл Тък. Чувствах се виновен, понеже бях знаел, че Желето е в опасност, бях имал видение на лицето му, омазано с кръв, и не го бях предупредил.

Трябваше да съм в състояние да предвидя точния миг на кризата в живота му, да успея да предскажа точно къде и кога, и как той щеше да се изправи пред смъртта и да мога да предотвратя тази среща. Нямаше значение, че парапсихичните ми способности бяха ограничени и в повечето случаи ми носеха смътни и объркващи ясновидски видения и впечатления и че имах малко — а често и никакъв — контрол над тях. Без значение, че Желето не би ми повярвал, дори ако се бях опитал да го предупредя за безименната опасност, която долавях. Без значение, че не съм — и не бих могъл да бъда — спасител на целия проклет свят и всяка проклета душа в него. Все едно. Въпреки всичко би трябвало да успея да предотвратя случилото се! Трябваше да съм способен да спася Желето!