Дин Кунц - Отвъдни очи

Това беше официалното заключение.

Смърт при нещастен случай.

Случайност.

Глупав, идиотски, безсмислен начин да умреш, но нищо повече от трагична случайност.

Глупости на търкалета!

Не знаех какво точно се е случило с Желето Джордан, но бях сигурен, че най-хладнокръвно го е убил таласъм. Преди това, наведен над трупа му, бях успял да измъкна три факта от калейдоскопично фрагментираните образи и усещания, които ме бяха поразили: първо, че уредникът не бе умрял на въртележката, а всъщност под виенското колело; второ, че таласъм го беше ударил поне три пъти, беше му счупил шията и го бе занесъл до въртележката с помощта на други таласъми. „Нещастният случай“ е бил старателно подготвен.

Някои предположения можеха да бъдат направени без особен страх от грешка. Неспособен да заспи, Желето явно бе излязъл на разходка по лунапарка — в тъмното, в бурята — и е видял нещо, което не е трябвало. Какво? Сигурно е съзрял непознати, не лунапарковци, които са извършвали подозрителни манипулации около виенското колело, и сигурно им е викнал, без да предполага, че не са обикновени хора. Вместо да избягат, те са го нападнали.

Казах, че докато стоях до въртележката, вгледан в необитаемата смъртна черупка на дебелака, ясно съм доловил три неща. Третото беше онова, което най-трудно щях да преглътна, защото представляваше невероятно личен миг на връзка с Желето, поглед в главата му, което бе направило загубата му още по-значима. Екстрасензорно бях доловил предсмъртната му мисъл. Тя витаеше около трупа в очакване да бъде прочетена от някой като мен, късче парапсихична енергия като парцалче, закачено на оградата от бодлива тел, белязала границата между настоящето и вечността. Докато животът му гаснеше, последната мисъл на Желето бе за комплект малки, покрити с козинка механични мечета — Татко, Мама и Бебчо, подарък от майка му за седмия му рожден ден. Толкова много беше обичал тези играчки! Те бяха специални, идеалният подарък в идеалния момент, защото този рожден ден бе дошъл само два месеца след като баща му загинал право пред очите на хлапето, ударен от изгубил контрол градски автобус в Балтимор, и именно тези мечета с пружинки в крайна сметка бяха осигурили така нужната фантазия и временно убежище от свят, станал внезапно твърде студен, твърде суров, твърде относителен , за да бъде понесен. Сега, умирайки, Желето се бе чудил дали не е бил самият той Мечо Бебчо и дали там, където отива, ще се срещне отново с Мама и Татко. И се боеше да не свърши някъде самичък, на тъмно и празно място.

Не мога да контролирам парапсихичните си сили. Не мога да затворя отвъдните си очи за тези образи. Ако можех, Боже мили, никога нямаше да се отворя за разтърсващия душата ужас от самотата, който беше изпълнил Желето Джордан, докато пропадаше в бездната. Това ме преследваше целия ден, докато вървях под дъжда и обикалях фургоните, в които се говореше за уредника ни и скърбяха за него, докато стоях до виенското колело и проклинах демонския род. Преследваше ме и години наред. Всъщност и до ден-днешен, когато сънят ми убягва и съм отчасти в мрачно настроение, понякога, без да искам, си спомням емоциите на Желето пред прага на смъртта и те са толкова ярки, че като нищо биха могли да са лично мои. Вече мога да ги понеса. Мога да понеса почти всичко напоследък, след онова, през което съм минал и което съм видял. Но онзи ден на Йонтсдаунския общински панаир… бях само на седемнадесет.

В понеделник в три следобед в града от фургони се разнесе слух, че тялото на Желето е било отнесено в йонтсдаунския погребален дом, където ще го кремират. Урната с праха му ще бъде върната на Артуро Сомбра или утре, или в сряда и през нощта, след като затворят лунапарка, ще има погребение. Службата ще се проведе при въртележката, понеже Желето я бе обичал толкова много и понеже всички си мислеха, че точно там бе намерил пътя си към отвъдното.

Тази нощ двамата с Рия Рейнс вечеряхме заедно във фургона й. Направих хрупкава зелена салата, а тя изпържи прекрасни омлети със сирене, но и двамата не ядохме много. Не бяхме особено гладни.

Прекарахме вечерта в леглото, но не се любихме. Седяхме, обгърнати от възглавници, държахме си ръцете, пийнахме малко, целувахме се, поговорихме малко.

Неведнъж Рия плака за Желето Джордан и сълзите й бяха изненада за мен. Макар че не се съмнявах, че е способна да жалее, поне досега я бях виждал да плаче единствено във връзка с нейния загадъчен товар или склонност и дори тогава тя сякаш отпускаше сълзите си скъпернически, все едно огромно вътрешно напрежение ги изтръгваше от нея пряко волята й. В други мигове — освен, разбира се, в голата хватка на страстта — тя намираше убежище в студената си, твърда маска със стиснати устни, която се преструва, че светът не я докосва. Усетих, че привързаността на Рия към другите лунапарковци е далеч по-силна и дълбока, отколкото тя е склонна да признае дори пред себе си. Сега скръбта й за смъртта на уредника ми се струваше доказателство, че съм доловил истината.