Дин Кунц - Отвъдни очи

Без да ми обръща внимание, с нисък, но ясен глас, напоен с изумление, всяка дума, мека като крачка по плюшения килим на погребален дом. Рия каза:

— Ядреният холокост щеше да притежава странна красота, нали знаеш, ужасяваща красота. Разрухата и мръсотията на градовете щяха да бъдат превърнати в пепел и кипнати в гладки, разтварящи се облаци гъби, точно както истинските гъби израстват от гнилоча и всмукват силата си от него. И си представи небето! Пурпурно и оранжево, зелено от киселинна мъгла, жълто от сяра, горящо, кипящо, нашарено с цветове, които никога преди не сме виждали в небето, накъсвано от странна светлина…

Като бунтовен ангел, изхвърлен от небесата, светкавица избухна ярка над нас, запрепъва се надолу по небесните стълби, отслабваше със спускането си от висините, изчезвайки в мрака отдолу. Беше много по-близо от предишната. Тътенът на гръмотевицата бе по-силен от преди. Въздухът замириса на озон.

— Тук горе е опасно — казах, посягайки към щифта, който придържаше на място предпазния напречник.

Рия ме хвана за ръката и каза:

— Месеците след войната щяхме да имаме най-прекрасните залези заради всичкото онова замърсяване и пепел, носещи се високо в атмосферата. А когато пепелта започнеше да уляга, също щеше да е невероятно красиво, почти като тежка снежна зима, понеже това щеше да е най-дългата виелица, виждана някога, продължаваща месеци и месеци, и дори джунглите, където никога не вали сняг, биха замръзнали, засипани от тази буря…

Въздухът бе влажен и гъст.

Масивни военни машини от буря тътнеха по бойното поле над нас.

Сложих длан върху ръката на Рия, но тя стискаше здраво щифта. Каза:

— А накрая, след няколко години, радиоактивността би спаднала до точка, в която вече да не представлява опасност за живота. Небето би било отново чисто и синьо, а богатата пепел ще осигури постеля и храна за треви, по-зелени и гъсти от всичко, което някога сме виждали, и въздухът ще бъде по-чист, отколкото преди ядрената зима. А насекомите биха царствали по земята и в шествието им също ще има специална красота…

На по-малко от миля от нас камшикът на светкавица изплющя в мрака и за миг беляза кожата на нощта.

— Какво ти става? — попитах, а сърцето ми внезапно се разтуптя по-бързо, сякаш върхът на този електрически камшик ме бе ударил леко, бе запалил рязко машината на страха.

Рия попита:

— Не мислиш ли, че в света на насекомите се таи красота?

— Рия, Бога ми, тази седалка е метална. Цялото колело в по-голямата си част е метално!

— Ярките цветове на пеперудите, бляскавото зелено на бръмбарските криле…

— Ние сме най-високото проклето нещо наоколо. Височините привличат светкавиците…

— … оранжевото и черното на черупката на божата кравичка…

— Рия, ако ни удари светкавица, ще се опържим живи!

— Няма проблем.

— Трябва да слезем долу!

— Не сега, не още — прошепна тя.

И не искаше да пусне щифта.

Каза:

— Само насекоми и може би няколко дребни животни, колко по-чисто би било отново всичко, колко свежо и ново! Без хората наоколо да цапат, би…

Прекъсна я яростна и гневна светкавица. Право над нас бяла ярост изплющя през черния купол на небето като зигзаг на пукнатина в керамична глазура. Съпътстващата експлозия на гръмотевицата бе толкова яростна, че накара виенското колело да вибрира. А изтрещя и още една гръмотевица, и костите ми сякаш задрънчаха заедно въпреки подплатата си от плът, досущ като любимия чифт зарове на покерджията в приглушаващото ги калъфче на топлата филцова торбичка.

— Рия, веднага , дявол го взел! — настоях.

— Добре — съгласи се тя точно когато върху ни паднаха първите няколко дебели капки топъл дъжд. В стробоскопичната светлина усмивката й трепкаше между детинска възбуда и зловеща злобна радост. Рия отвори щифта, който стискаше, и вдигна предпазния напречник високо нагоре.

— Сега! Давай! Да видим кой печели — ние или бурята!

Понеже бях влязъл последен в кабинката, трябваше да изляза първи, първи да заложа в играта. Преметнах се от седалката, сграбчих една от опорните греди, които съставяха рамката на голямото колело, увих крака около най-близкия прът, който представляваше друга дебела опора, и се плъзнах надолу може би четири фута, под ъгъл към земята. Спря ме един от напречните прътове, които служеха за скоби между гигантските спици. За момент, поразен от див световъртеж, останах прилепен към кръстачката от стоманени греди, все още на смъртоносна височина. Няколко от гигантските дъждовни капки прорязаха въздуха пред лицето ми, други се блъснаха в мен със силата на подметнати леко камъчета, някои пък удариха виенското колело с шумно кап-кап-кап . Световъртежът не ми мина изцяло, но Рия се спусна по рамката над мен, като ме изчакваше да продължа надолу и да се махна от пътя й, така че се насилих да сляза от спицата и да се спусна към следващата под нея. Задъхан се плъзнах по този прът до по-следващата и доста бързо стана ясно, че спускането е много по-трудно от изкачването, понеже този път се движехме заднешком . Дъждът се усилваше и вятърът също, и да се хванеш добре за мократа стомана ставаше все по-трудно с всяка секунда. Няколко пъти се подхлъзвах, отчаяно се улавях за здраво опънати кабели или стоманени въжета, или тънки пръчки и всичко останало, до което можех да се докопам, без значение дали изглежда достатъчно стабилно да ме удържи, и си изтръгнах нокът и си ожулих от триене ръката. На моменти колелото ми се струваше като гигантска паяжина, през която всеки момент щеше да се юрне многокракият паяк на светкавиците, лаком да ме погълне. Но на моменти колелото можеше да бъде видяно и като огромна рулетка; сипещият се дъжд, острият вятър и хаотичната буреносна светлина — която се съчетаваше с продължаващия ми световъртеж — създаваха илюзия за движение, за измамно въртене и когато погледнах нагоре през примигващите спици на колелото, стори ми се, че двамата с Рия сме като две безцелни топчета от слонова кост, които се въртят към различна съдба. Дъждът сресваше подгизналата ми коса право в очите. Подгизналите ми джинси скоро се превърнаха в тежка броня, която ме влачеше надолу. На може би десетина фута от земята се подхлъзнах и този път не намерих нищо, за което да се хвана. Изсипах се в дъжда с ръце, разперени като безполезна имитация на криле, издавайки треперлив птичи вик от страх. Сигурен бях, че ще ударя нещо заострено и ще се нанижа на него. Вместо това се проснах в калта, изкарах си въздуха и останах жив и здрав.