Дин Кунц - Отвъдни очи

— Желето вече пусна слуха. Трябва да сме наистина много, ама много добрички тази седмица, понеже той мисли, че ще си търсят всякакви поводи да ни правят проблеми, да ни затворят и да ни насилят да пуснем още малко медец.

Аз обаче знаех, че йонтсдаунските власти не се интересуват от нашите пари; за тях бяха по-ценни кръвта и болката. Но не можех да споделя за таласъмите с Ърма, Поли и Рия. Дори лунапарковците, най-толерантните хора на света, щяха да сметнат моите истории за не просто ексцентрични, а за налудничави. И макар че лунапарковците почитат ексцентричността, към психопатите убийци те не са по-добре.

Въпреки това си знаех, че унижението на Глория Ниймис е само първият изстрел във войната. Предстояха ни по-лоши неща. По-лоши от това да ни затворят ченгетата. По-лоши от всичко, което новите ми приятели можеха да си представят. От този момент нататък вече не беше възможно да изхвърля таласъмите от мислите си и останалата част от вечерта се получи доста по-малко забавна от преди. Усмихвах се и се смеех, и продължих да участвам в разговора, но човек, застанал насред гнездо на кобри, не е в състояние да се отпуска много-много.

Излязохме от фургона на Лоръсови малко след единайсет вечерта и Рия каза:

— Спи ли ти се?

— Не.

— И на мен също.

— Искаш ли да се поразходим? — попитах.

— Не. Има нещо друго, което ми се прави.

— О, да — казах. — На мен също ми се прави.

— Не това — възрази тя и се засмя тихо.

— Е-е!

— По-късно.

— Това ми звучи много обещаващо!

Рия ме поведе из лунапарка.

По-рано този ден солидни капаци от стоманеносиви облаци се бяха търколили по небето и все още бяха здраво закрепени за него. Луната и звездите се губеха отвъд преградата им. Лунапаркът бе изграден от сенки: колони и плочи от мрак; наклонени покриви от тъмнина; завеси от чернота, окачени на релси от сумрак над мастилени форми, припокрити от пластове нощ в едва различимите й отсенки: абанос, въгленово, саждено, сярно черно, анилиново черно, ализарин-цианиново 3, японско, въглищно, графитно, гарваново, самурено; тъмни врати в още потъмни стени.

Следвахме алеята, докато Рия не спря при виенското колело. То се виждаше само като поредица свързани, геометрични черни форми на фона на малко по-малко черно, безлунно небе.

Можех да усетя лошите психични вибрации, леещи се от гигантското колело. Също като сряда през нощта на предишния панаир, не получавах подробни изображения, не и очертания на конкретната трагедия, която щеше да се разиграе тук. Въпреки това, както и преди, остро осъзнавах, че в тази машина се таи бъдна катастрофа по същия начин, по който електрическият ток се събира в клетките на акумулатор.

За моя изненада Рия отвори вратата на оградата от железни пръчки и тръгна към виенското колело. Обърна се и ме подкани:

— Хайде!

— Къде?

— Горе.

— Там?

— Да.

— Как?

— Казват, че сме произлезли от маймуните.

— Не и аз.

— Всички ние.

— Аз съм произлязъл от… мармотите.

— Ще ти хареса.

— Твърде е опасно.

— Наистина е лесно — заяви тя, сграбчи колелото и започна да се катери по него.

Гледах я — голямо хлапе върху възрастната версия на катерушка и хич не ми стана забавно.

Сетих се за видението на Рия, облята в кръв. Бях сигурен, че вероятната й смърт не е в непосредствена близост; усещах нощта като безопасна, макар и не толкова, че да забави препускането на сърцето ми.

— Върни се — повиках Рия. — Недей!

Тя се поспря на петнайсет фута над земята и извърна към мен вече невидимото си лице:

— Хайде!

— Това е лудост.

— Ще ти хареса!

— Но…

— Моля те, Слим!

— Исусе!

— Не ме разочаровай! — нареди Рия, след това ми обърна гръб и продължи да се катери.

Нямах ясновидско впечатление, че за нас тази вечер виенското колело ще бъде опасно. Заплахата от голямата машина все още отстоеше на няколко дни в бъдещето; засега тя представляваше само дърво и стомана, и стотици незапалени крушки.

Колебливо се захванах да се катеря и открих, че многобройните скоби и спици осигуряват повече дръжки и стъпки за краката, отколкото бях очаквал. Колелото беше заключено и не мърдаше, като изключим лекото люлеене на някои от двуместните кабинки под поривите на вятъра — или в миговете, когато движенията ни с Рия се предаваха по рамката и в гнездата, в които кабинките бяха окачени на дебели стоманени оси. Въпреки онова, което бях казал за произхода си от мармотите, пъргаво доказах, че предците ми са били маймуни.