Дин Кунц - Отвъдни очи

За щастие Рия не се покатери до най-горната кабинка, а спря на две от нея. Настани се там и остави напречника отворен, за да ми позволи да вляза, и ми се хилеше в мрака, когато пристигнах запотен и разтреперен. Преметнах се от рамката на металната седалка до нея и реших, че катеренето, кажи-речи, си струваше, дори и само защото предизвика тази рядка усмивка.

Прехвърлянето ми в кабинката я накара да се залюлее на осите си и за спиращ сърцето миг си помислих, че ще се катурнем назад, ще се плъзнем през замръзналия водопад от метал и дърво, ще се ударим в кабинките под нас по ред, докато накрая не се стоварим на земята с разбиваща костите сила. Но стиснах здраво орнаментираната страница на кабинката с една ръка, с другата сграбчих извитата облегалка на седалката и я яхнах. С увереност, която ми се стори глупава, докато люлеенето беше най-лошо, Рия се държеше само с една ръка, наведе се напред, опипа за неспуснатия предпазен напречник, сграбчи го и го издърпа, като го плъзна в щифта му с издрънчаване и тракване.

— Ето — каза ми, — удобно и приятно! — и се сгуши до мен. — Казах ти, че ще бъде чудесно! Няма нищо по-хубаво от возене на тъмно виенско колено със спрян двигател и всичко наоколо да е тъмно и тихо!

— Често ли се качваш тук горе?

— Да.

— Сама?

— Да.

В течение на няколко дълги минути не казах нищо повече, просто седях и се люлеех леко на припукващите оси, изучавайки от този тъмен трон лишения от слънце свят. Когато заговорихме, бе за неща, за които досега не беше ставало дума помежду ни — книги, поезия, филми, любими цветя, музика, — и осъзнах колко мрачни са били предишните ни разговори. Все едно, за да успее да се покатери на високото, Рия бе оставила зад гърба си някаква безименна тежест и сега се показа освободена изпод маската, обзета от неочаквано лековата веселост и избухваща в досега нечуван момичешки кикот. Откакто се бях запознал с Рия Рейнс, това бе един от малкото пъти, когато не долавях таящата се в нея тъга.

Но по-късно, след известно време, все пак я усетих, макар че не мога да назова с точност момента, когато тази зловеща вълна от меланхолия започна да се излива обратно в моето момиче. Сред другите теми споменахме също и Бъди Холи, чиито песни бяхме пели, докато разглобявахме лунапарка в нощта на разрухата, и в поредица насмешливи дуети превърнахме в акапелен хаос нашите любими моменти от мелодиите му. Определено и двамата се замислихме за ненавременната смърт на певеца и това сигурно е била първата крачка надолу по стълбите към мазето на мрака, в който обикновено витаеше Рия, понеже малко след това се заговорихме за Джеймс Дийн, мъртъв от вече над седем години, чийто живот бе прекъснат заедно с този на автомобила му на самотен участък на калифорнийската магистрала. След това Рия започна да размишлява за несправедливостта да умреш млад, безконечно предъвкваше, човъркаше и повтаряше тази мисъл, и тогава отново усетих, че тъгата се завръща в нея. Опитах се да сменя темата, но постигнах слаб успех, защото внезапно Рия упорито искаше да говори само за зловещи неща, но същевременно изпитваше особено задоволство от това.

Накрая, след като веселостта напълно се бе оттекла от гласа й, тя се отдръпна от мен и каза:

— Как се чувстваше ти миналия октомври? Как го преживя?

В началото не разбрах какво точно има предвид.

Рия уточни:

— Куба. Октомври. Блокадата, ракетите, играта на силите. Бяхме на ръба, както казваха. На ядрена война. Армагедон. Как се чувстваше?

Онзи октомври бе повратна точка за мен и, подозирам, за всички ни, които сме били на достатъчна възраст да осъзнаваме какво точно означава кризата. За мен тя разкри факта, че човечеството вече е способно да се изтрие от лицето на земята. А и започнах да разбирам, че таласъмите — които дори тогава вече изучавах от няколко години — сигурно ще да са адски доволни от вихреното технологично усъвършенстване и усложняването на обществото ни, защото то им осигуряваше все по-впечатляващи начини да измъчват човечеството. Какво щеше да се случи, ако таласъм се издигне на положение с политическа власт, достатъчна да му даде контрол над копчето или в САЩ, или в СССР? И тяхната раса сигурно осъзнаваше, че видът им ще бъде изтребен редом с нашия; апокалипсис, който ще ги лиши от удоволствието бавно да ни измъчват, което пък, изглежда, много ги радваше. Подобен изход вероятно възпираше таласъмите да пуснат ракетите от силозите им. Но, о, какъв богат пир от страдание щяха да са за тях онези последни дни и часове! Изтриващите цели градове взривове, пожарищата, дъждът от радиоактивни отпадъци; ако таласъмите ни мразеха толкова силно и маниакално, колкото долавях аз, то това бе сценарият, който евентуално биха пожелали, без значение за пораженията върху собствената им раса. Именно благодарение на кубинската криза започнах да осъзнавам, че рано или късно ще бъда принуден да взема мерки срещу таласъмите, без значение колко патетично неадекватна е моята самотна война.