Дин Кунц - Отвъдни очи

Възкликнах:

— Не говориш сериозно! — и същевременно се молех на Бог да не съм прав.

Рия отговори:

— Не ми казвай, че не ти се иска!

Съгласих се:

— Добре, няма да ти го казвам.

Тя се намръщи:

— Хей, знаеш ли, тук не говори шефката ти!

Аз пък отвърнах:

— Убеден съм, че не е тя!

Рия добави:

— Сега говори твоето момиче.

— Просто исках да съм сигурен, че си го обмислила добре — заявих.

Рия кимна:

— Да, обмислих го!

— На мен пък ми прозвуча като случайно хрумване под влияние на момента — уточних.

— Точно така се опитах да го изкарам да изглежда, глупчо. Не искам да си мислиш, че съм пресметлива жена!

— Просто исках да съм сигурен, че не се хвърляш с главата напред в неизвестното.

— Рия Рейнс никога не се хвърля с главата напред!

Внимателно подпитах:

— Значи наистина си го намислила, така ли?

И горе-долу така се случиха нещата. Петнайсет минути по-късно вече живеехме заедно.

Прекарахме следобеда в печене на бисквити в малката кухничка в еърстрийма на Рия, направихме четири дузини с фъстъчено масло и шест дузини с шоколадови парченца и това бе един от най-хубавите дни в живота ми. Ароматите, от които ти потичат лиги, церемониалното облизване на лъжицата, щом привършим с поредната партида, шегите, закачките, съвместната работа — всичко това ми напомняше за подобни следобеди, прекарани със сестрите и майка ми в кухнята в дома на Станфиъс в Орегон. Но този бе дори по-хубав. Наслаждавал се бях, но никога не бях оценил напълно онези мигове у дома, защото съм бил прекалено млад да осъзная, че всичко си има край. Тъй като вече не живеех с детинските илюзии за вечност и безсмъртие, и понеже бях започнал да смятам, че никога повече няма да вкуся простите удоволствия на обикновения домашен живот, прекараните в кухнята с Рия часове значеха толкова много за мен, че ги усещах като сладка болка в гърдите си.

Заедно приготвихме и вечерята, а след като хапнахме, слушахме радио — WBZ в Бостън, KDKA в Питсбърг, нейде далеч в Чикаго Дик Бионди се правеше на глупак. Пускаха популярните по това време песни — „Тя е тъй прекрасна“ на „Шифонс“ „Сърфинг в САЩ“ на „Бийч Бойс“; „Ритъмът на дъжда“ на „Каскейдс“, „Горе на покрива“ на „Дрифтърс“ „Надувам с вятъра“ на Питър, Пол и Мери; и пак тяхната „Пуф (Магическият дракон)“ „Лимбо рок“ и „Шугър шак“, „Рок по часовниковия циферблат“ и „Завърна се приятелят ми“; песни на Лесни Гор, „Фор Сизънс“ Боби Дарин, „Дъ Чантейс“, Рей Чарлз, Литъл Ива, Дион, Чъби Чекър, „Дъ Шайрълс“, Рой Орбисън, Сам Куук, Боби Люис, Елвис, винаги Елвис — и ако не смятате, че годината бе добра за музиката, то тогава е ясно като бял ден, че не сте били там.

Тази нощ с Рия не се любихме — първата ни нощ в един общ дом, — но не би могла да е по-хубава, дори ако бяхме правили любов. Нищо не можеше да направи вечерта по-добра. Никога не сме били по-близки, дори когато се сливахме плът в плътта. Въпреки че Рия не ми разкри още от тайните си и въпреки че аз се преструвах, че не съм нищо повече от прост скитник, благодарен и възхитен да намери дом и човек, когото да обича, въпреки всичко се чувствахме добре един с друг, вероятно защото хранехме тайни в умовете си, но не и в сърцата си.

В единайсет дъждът спря. Внезапно затихна от рев до почукване и от почукване — до разреденото пльок-тупване на тлъсти капки, с което всъщност бе започнал преди два дни, а след това спря напълно, оставяйки нощта тиха и вдигаща пара. Застанал до прозореца на спалнята и вгледан навън в мъгливата тъмнина, имах чувството, че бурята не само е разчистила света, но е променила и битието ми — макар всъщност Рия Рейнс да бе минала като приливна вълна през мен и онова, което бе отмила от душата ми, бе моята самота.

Улових я сред алабастровите плочи в града на мъртвите на хълма, завъртях я с лице към себе си, очите й бяха разширени от страх, а мен ме изпълваха болка и съжаление, но гърлото на Рия бе разкрито и аз посегнах към него въпреки мъката си, усетих меката плът под оголените ми зъби…

Изтръгнах се от съня стремително, преди вкусът на кръв да изпълни устата ми. Открих, че съм седнал в леглото, скрил съм ръце зад дланите си, сякаш Рия би могла да се събуди и някак дори в тъмното да успее да разчете изражението ми и да узнае каква жестокост бях готов да извърша върху нея в моя сън.

След това за мое изумление долових, че наистина някой стои в сумрака до леглото. С пъшкане, все още под влияние на миазмата от съперничещи си ужаси от кошмара, отметнах длани от лицето си и ги вдигнах пред себе си в опит да се защитя, междувременно отпълзявайки назад към дъската на леглото.