Дин Кунц - Отвъдни очи

— Слим?

Рия беше. Тя стоеше до леглото и се взираше надолу към мен, макар че в заобикалящата ни пълна тъмнина надали бях по-видим за нея, отколкото тя за мен. Тя ме бе наблюдавала, докато я преследвах в аналога на нейния сън през гробищните пейзажи, точно както аз я бях гледал снощи.

— О, Рия, това си била ти! — казах задавено, освобождавайки с прескачащо сърце болезнено задържания в гърдите си дъх.

— Какво се е случило? — попита тя.

— Сънувах.

— Да, но какво сънуваше?

— Лош сън.

— За таласъмите ти ли?

— Не.

— Дали не беше… моето гробище?

Не отговорих нищо.

Рия седна на ръба на леглото. Каза:

— То ли беше?

— Да. Откъде разбра?

— От нещата, които говореше насън.

Погледнах към бляскавия циферблат на часовника. Три и половина.

— И присъствах ли и аз в съня ти? — попита Рия.

— Да.

Тя издаде звук, който не успях да разгадая.

Подех:

— Преследвах…

— Не! — прекъсна ме Рия припряно. — Не ми казвай. Няма значение. Не искам да чувам и дума повече. Няма значение. Наистина няма!

Но ми се струваше ясно, че тя знае, че има значение, и че разбира този споделян кошмар по-добре от мен самия, както и че знае много добре какво точно значи такова странно споделяне.

Макар че, разбира се, можеше и да съм изтълкувал погрешно настроението на Рия и да съм видял загадка там, където такава липсва, благодарение на все още полепналия по мен воал на съня и с откъслечните парчета от него, заглушаващи мислите и възприятията ми. Тя може би не искаше да обсъжда положението просто защото я плашеше — не защото го осъзнаваше и се боеше от значението му.

Когато отново заговорих, Рия заглуши думите ми и се гушна в обятията ми. Никога преди не се бе държала толкова страстно, не се бе показвала така нежна или по-щедра, или по-сладко умела в отгатването на реакцията ми, но смятам, че забелязах и ново и обезпокоително свойство в начина, по който правеше любов — тихо отчаяние, сякаш не само търсеше удоволствие и близост в акта, но преследваше и опрощение, убежище от някакво тъмно познание, което не можеше да понесе, забрава.

Сряда сутрин облаците бяха издухани от вятъра, синьото небе гъмжеше от свраки и червеношийки, гарвани и сиалии, а земята още вдигаше омара, сякаш някакъв мощен двигател се загряваше точно под тънката кора на планетата, и из лунапарка стружките и дървените трици съхнеха под жаркото августовско слънце. Лунапарковците бяха наизлезли до един, оглеждаха за щети от бурята, лъскаха хрома и месинга, опъваха разхлабени платнища на палатките и си говореха за „парично време“, каквото със сигурност бе дошло.

Час преди сигнала за отваряне, намерих Джоъл Тък зад шатрата, която приютяваше Шоквил. Носеше дърварски ботуши със затъкнати в тях работни панталони и бе облякъл червена карирана риза с навити до масивните му рамене ръкави. Набиваше колчетата на шатрата по-дълбоко във влажната земя и макар че въртеше чук вместо брадва, изглеждаше като мутирал Пол Бъниян.

— Трябва да поговоря с теб — казах.

— Чух, че си се сдобил с нова квартира — сподели той, оставяйки ковашкия чук с дълга дръжка.

Примигнах:

— Толкова бързо ли се е разчуло?

— За какво искаш да говорим? — попита Джоъл не с очевидна враждебност, но с хладина, каквато не бе демонстрирал преди.

— За павилиона с блъскащите колички например.

— И какво за него?

— Знам, че си видял какво се случи там.

— Не те разбирам.

— Онази нощ си ме проследил от начало до край.

Изкривеното, неразгадаемо изражение на Джоъл превръщаше лицето му в керамична маска, която е била счупена, а после залепена отново от пияница насред гуляй.

Когато Джоъл не отговори, продължих:

— Погребал си го под пода в шатрата си.

— Кого?

— Таласъма.

— Таласъма ли?

— Така ги наричам — таласъми, макар че ти сигурно използваш друга дума. В речника се казва, че „таласъмът е въображаема твар, демон в някои митологии, гротескно същество и е злонамерен към хората“. На тях това описание им приляга. Ти може да ги наричаш както ти сърце пожелае. Но знам, че можеш да ги виждаш.

— Така значи, можел съм? Таласъмите?

— Искам да разбереш три неща. Първо, аз ги мразя и ги убивам навсякъде, където имам възможност — и когато сметна, че мога да се измъкна невредим. Второ, те убиха Желето Джордан, понеже се е натъкнал на тях, докато са се опитвали да саботират виенското колело. Трето, те няма да се предадат; ще се върнат да си довършат работата по колелото и ако не ги спрем, то по-късно тази седмица ще се случи нещо ужасно!