Дин Кунц - Отвъдни очи

За разлика от паричковците и мнозина от лунапарковците аз не можех да избягам от грижите си чрез шарената шумотевица на представлението, защото продължавах да очаквам появата на първите таласъми на алеята. Но следобедът се претопи във вечер, а вечерта отстъпи на нощта, без никой от демоничната раса да стъпи на трасето. Не бях нито облекчен, нито доволен от отсъствието им. Йонтсдаун бе гнездо, развъдник и тук на алеята трябваше да има дори повече чудовища от обичайното. Знаех защо не са дошли да ни видят. Чакаха истинското забавление по-късно през седмицата.

Тази вечер не бе предвидена никаква трагедия, нямаше да има реки от кръв и смърт, тъй че таласъмите чакаха утрешния ден или пък по-следващия. Тогава щяха да се появят на рояци — стотици таласъми, копнеещи да се намърдат на първия ред при виенското колело. Ако постигнеха своето, колелото вероятно щеше да преживее „механична повреда“, която или да предизвика преобръщането му, или събарянето му, и именно тогава, когато събитието бе неминуемо, таласъмите щяха да дойдат да си изкарат деня на лунапарка.

Тази нощ, след като паричковците си отидоха, а светлините по лунапарка угаснаха, с изключение на лампите по въртележката, там се събраха лунапарковците, за да отдадат последна почит на Желето Джордан. Стотици от нас заобиколиха атракциона; тези на предните редове бяха озарени от кехлибарена и червена светлина, която — при настоящите обстоятелства — ни напомняше за блясъка на свещи и сиянието на витражите в катедрала, а онези, застанали по-назад в този организиран на открито църковен кораб, или стояха, потънали в благоговейни сенки, или в жалеен мрак. Имаше и накацали по съседните атракциони лунапарковци, някои се бяха покатерили в каросериите на паркираните в средата на лунапарка камиони. Цареше тишина, досущ като в понеделник сутрин, когато намериха трупа.

Урната с пепелта на Желето бе положена на една от пейките, от двете й страни стояха на почетна стража русалките, отпред и отзад я обграждаше кортеж от гордо изпъчени коне. Артуро Сомбра включи двигателя и пусна въртележката в движение, макар че калиопата не засвири.

Когато въртележката потегли в мълчание, Кеш Дули зачете подбрани абзаци от „Свирачът пред Портите на Зората“ — глава от „Шумът на върбите“ на Кенет Греъм, което Желето бе пожелал в завещанието си.

След това спряха двигателя на въртележката.

Конете бавно се плъзнаха към пълна неподвижност.

Лампите угаснаха.

Разотидохме се по домовете си, същото стори и Желето Джордан.

Рия заспа незабавно, но аз не можах. Лежах буден и си мислех за Джоъл Тък, тревожех се за виенското колело и за видението на моята красавица с окървавено лице, измъчвах се и заради схемите, които таласъмите биха могли да кроят дори в момента.

Докато нощта напредваше, проклех отвъдните си очи. Има мигове, когато копнея да съм роден без екстрасензорни умения, особено без способността да виждам таласъмите. Понякога нищо не ми изглежда по-сладко от идеалното незнание, с което останалите хора се смесват с демонския род. Може би беше по-добре да нямам представа, че тварите са сред нас. По-добре да не виждам… отколкото да се чувствам безпомощен, преследван и превъзхождан числено. Незнанието би могло поне да представлява добро лекарство за безсъние.

Освен че, разбира се, ако не можех да виждам таласъмите, щях вече да съм мъртъв, жертва на садистичните игри на чичо ми Дентън.

Чичо Дентън.

Настъпи мигът да ви разкажа за предателството, за таласъма, маскиран като човек насред собственото ми семейство, понесъл маскировка толкова перфектна, че дори острото острие на брадва не бе успяло да изреже фалшивата личност и да разкрие чудовището вътре.

Сестрата на баща ми, леля Пола, първоначално се бе омъжила за Чарли Фостър и му бе родила син — Кери — в същата година и месец, когато родителите ми бяха създали мен. Но Чарли умря от рак — един друг вид таласъм, който го бе погълнал отвътре; положиха го в пръстта, когато ние с Кери бяхме на три. Леля Пола остана неомъжена в течение на десет години и отглеждаше сина си сама. След това обаче в живота й влезе Дентън Харкънфийлд и тя реши да не доживее до края на дните си като вдовица.

Дентън беше новодошъл в долината, не беше дори орегонец, а идваше от Оклахома (или поне така твърдеше), но всички го приеха със забележителна лекота, като се има предвид, че в долината дори трето поколение родени тук биват наричани „новодошлите“ от мнозинството, което може да проследи корените си чак до заселването на Северозапада. Дентън беше хубавец, говореше тихо, беше любезен, скромен, лесно се усмихваше, беше роден разказвач с очевидно неограничен запас от забавни анекдоти и интересни преживявания. Беше и човек с прости вкусове, без претенции. Макар че явно имаше пари, не се перчеше с тях и не се държеше така, сякаш парите го правят по-добър от обикновените хора. Всички го харесваха.