Дин Кунц - Отвъдни очи

Кери беше пострадал толкова зле, че беше трудно да се повярва, че е получил нараняванията си по време на падането си по стръмния склон. При други обстоятелства окръжният съдебен лекар може би щеше да открие достатъчно доказателства, за да сметне, че смъртта е причинена чрез намесата на друг човек, но трупът не бе в състояние, в което да спомогне за провеждане на по-сериозните анализи на съдебната патология, особено каквато се практикува от простичък местен лекар. През нощта до тялото се бяха добрали диви животни — най-вероятно еноти или лисици, или горски плъхове, или бобри. Бяха изяли очите му, бяха разкъсали и вътрешностите на Кери; лицето му бе нагризано, а връхчетата на някои от пръстите му — отхапани.

Няколко дни по-късно нападнах чичо ми Дентън с брадва. Помня колко яростно се сражаваше той; помня моите агонизиращи съмнения. Но въртях брадвата при все притесненията си, подтикван от инстинктивното осъзнаване колко бързо и с какво удоволствие би ме унищожил той, ако му покажех и най-малката слабост или колебание. Онова, което най-ясно си спомням, е как усещах оръжието в ръцете си, докато го използвах върху него — усещах го като приношение на справедливост.

Не си спомням как съм се върнал от дома на Харкънфийлд до нашата къща. В един миг стоях над трупа на Дентън, след това внезапно се озовах в сянката на плачещия смърч пред фермата на Станфиъс и чистех кървавото острие на брадвата със стар парцал.

Излизайки от транса си, изтървах брадвата и парцала и постепенно взех да осъзнавам, че нивите скоро ще имат нужда от брануване, че хълмовете скоро ще се раззеленят и красиво ще надянат пролетните си костюми, че планините Сискию изглеждат по-величествени от обикновено и че небето е пронизително ясно и с болезнен оттенък на синьото, с изключение на западния хоризонт, където тъмни и зловещи буреносни облаци бързо напредваха към нас. Застанал под яркото слънце и пред препускащи към мен странни размазани облаци осъзнах, без да разчитам на ясновидските си сили, че вероятно виждам за последен път тази скъпоценна гледка. Прииждащите облаци бяха знамение за буреносното и мрачно бъдеще, което бях начертал за себе си, след като се нахвърлих върху Дентън Харкънфийлд с добре наточената си брадва.

А сега, на четири месеца и хиляди мили от тези събития, лежах до Рия Рейнс в мрака на спалнята й, слушах дишането й, докато спи, и изпитвах желанието да яздя влака на спомените чак до края на линията, преди да сляза от него. С неовладяеми тръпки и облян в студена пот преживях отново последния час у дома в Орегон: забързаното опаковане на раницата ми, уплашените въпроси на мама, отказа ми да й кажа в какви неприятности съм се забъркал, смесицата от любов и страх в очите на сестрите ми, начина, по който копнееха да ме прегърнат и успокоят, но се отдръпнаха при вида на кръвта по ръцете и дрехите ми. Знаех, че няма смисъл да им разказвам за таласъмите; дори ако ми повярваха, с нищо не можеха да ми помогнат, а аз не исках да ги товаря с моя кръстоносен поход срещу демонската раса, защото вече бях започнал да подозирам, че накрая ще се стигне точно до това — до кръстоносен поход. Така че си бях тръгнал часове преди трупът на Дентън Харкънфийлд да бъде открит и после бях пратил на мама и сестрите си писмо със смътни уверения за участието на Дентън в смъртта на баща ми и на Кери. Последната спирка на влака на спомените ми беше в определен смисъл и най-лошата: застанали на предната веранда, мама, Джени и Сара ме изпращат с погледи, и трите плачат, объркани, уплашени, боят се за мен, боят се и от мен, оставени сам-сами в свят, който бе станал студен и мрачен. Край на линията. Слава на Бога! Изтощен, но и странно пречистен от пътуването, аз се обърнах настрани, с лице към Рия, и потънах в дълбок сън, който беше — за първи път от дни — напълно лишен от сънища.

Сутринта на закуска се чувствах виновен заради всичките тайни, които бях пазил от Рия, и търсех начин да й отправя предупреждение за неизвестната заплаха, пред която бе изправена, така че й казах за моите отвъдни очи. Не споменах за способността си да виждам таласъмите, а й казах само за другите си парапсихични дарове, по-специално за ясновидските умения да долавям предстояща опасност. Разказах историята за самолетния билет на мама, който бях усетил не като хартия, а като месингова дръжка на ковчег; изброих също и други, по-малко драматични случаи на точни предсказания. Това беше достатъчно за начало; ако бях въвел и истории за таласъми, криещи се в човешка маскировка, признанието щеше да стане твърде наситено, за да предизвика доверие.