Дин Кунц - Отвъдни очи

— Докарахме те тук точно преди изгрев в петък. Сега в момента е неделната нощ. Общо взето беше в безсъзнание през трите дни, откакто си тук, но вече се оправяш. Слаб си и си зле, но ще прескочиш трапа. Боже, Карл Слим, грешах като ти казвах да не идвате! Ти бълнуваше доста насън, та знам малко за онова, което сте намерили в планината. Било е нещо, което не бива да се позволява да продължи, нали? Нещо, което е щяло да означава смърт за всички ни. Добре си се справил. Трябва да се гордееш. Чудесно си се справил!

Бях си помислил, че съм пролял всичките сълзи, отпуснати ми за този живот, но внезапно се разплаках отново.

— Как… можа да… кажеш това? Беше прав… толкова прав! Не биваше да идваме!

Джоъл ме погледна стреснат и озадачен.

— Бях… глупак! — казах горчиво. — Да понеса света… на раменете си. Все едно колко таласъми съм убил… все едно колко съм повредил убежището им… нищо от това не си струва да загубя Рия!

— Да изгубиш Рия ли?

— Бих оставил таласъмите да завладеят света… стига само да можех да върна Рия към живота!

На деформираното лице на събеседника ми се изписа най-изуменото изражение, което съм виждал.

— Но, скъпо ми момче, тя е жива ! — възкликна Джоъл. — Не знам как си успял, но макар да си бил ранен и в делириум, ти си я пренесъл на деветдесет процента от пътя навън от онези мини и дори очевидно си я карал да пие достатъчно вода, и си я поддържал жива, докато ви намерихме. Тя беше в безсъзнание до късно вчера. Не е добре и ще й трябва поне месец да се възстанови, но не е мъртва и няма да умре! Намира се в другия край на тази конюшня, в легло само на два бокса от този!

Заклех се, че мога да извървя това разстояние. Дължината на една конюшня. Че това беше нищо. Бях се върнал пешком от Ада ! Помъчих се да стана от леглото и се борех с Джоъл, който се опита да ме удържи. Но когато се опитах да стана, паднах настрани и накрая позволих на огромния лунапарковец да ме пренесе така, както аз бях носил Рия.

При нея заварих д-р Пенингтън. Той скочи от креслото си, за да може Джоъл да ме постави в него.

Рия беше в по-лошо състояние от мен. Синината на челото, слепоочието и бузата й бе потъмняла и бе станала дори още по-грозна, отколкото когато я видях за последно. Дясното й око беше насинено и с кръвоизлив. И двете й очи сякаш бяха хлътнали в черепа. Там, където кожата й не беше обезцветена, изглеждаше млечнобяла и восъчна. Челото й бе окъпано с тънък слой пот. Но Рия беше жива и ме позна, и ми се усмихна.

Усмихна ми се!

Хлипайки, посегнах и я хванах за ръката. Толкова бях слаб, че Джоъл трябваше да ме държи за раменете, за да не падна от стола.

Кожата на Рия бе топла и мека и прекрасна. Тя едва-едва стисна ръката ми.

Двамата заедно се бяхме измъкнали от Ада, но тя се бе завърнала и от още по-далечно място.

Тази нощ, в леглото в собствения ми бокс, се събудих от звука на вятъра в улуците на конюшнята, и се зачудих дали Рия наистина е била мъртва. Така се бях самоубедил в този факт! Липсваше пулс. Липсваше дишане. Там долу в мините се бях сетил за способността на майка ми да лекува с билкови отвари и се бях вбесил на Господ, че моят дар — отвъдните очи — не е полезен за Рия в този миг на нужда. Бях искал от Бог да ми каже защо не мога да лекувам поне също толкова добре или даже по-умело, отколкото майка ми. Ужасен от мисълта за живот без Рия, аз я бях притискал към гърдите си и й бях вдъхвал живот, бях налял част от жизнената си енергия в нея, както в чаша се сипва вода от кана. Полудял, побъркан от мъка, бях призовавал всички парапсихични способности и се бях опитал да изпълня вълшебство, най-голямата магия от всички, и следователно умение, запазено само за Бог — да запаля искрата на живота. Дали бях успял? Дали Господ ме бе чул — и ми бе отговорил? Вероятно никога няма да разбера със сигурност. Но за себе си съм убеден, че аз съм върнал Рия — понеже не бях използвал само магически умения. Не, не. Освен това бях вложил и любов. Голямо море от любов. И може би магията и любовта заедно бяха постигнали онова, на което вълшебството само по себе си не е способно.

Във вторник вечер, повече от девет дни след влизането ни в мините, настъпи мигът да си идем у дома.

Все още бях схванат и ме болеше на местата, където бях надран и ухапан, а и силата ми бе наполовина на привичната. Но можех да вървя с помощта на бастун и гласът ми се бе възстановил достатъчно, че с часове да си говоря с Рия.

От време на време на жена ми й се виеше свят. Като изключим това, възстановяването й се беше ускорило повече от моето. Ходеше по-добре от мен и вече се чувстваше почти нормално.