Дин Кунц - Отвъдни очи

— Бълнува — предположи Хортън Блюит.

Джоъл положи длан на лицето ми, сякаш чрез докосване се надяваше да фокусира за момент фрагментираното ми внимание.

— Чуй ме добре и внимателно, млади приятелю! Ако започнеш да виеш така, както виеше там долу под земята, ако започнеш да дърдориш или да хлипаш, ще трябва да ти запушим устата, което определено не искам да правя, понеже и бездруго имаш проблеми с дишането от време на време. Но не можем да рискуваме да привлечем внимание към нас. Чуваш ли ме?

— Ще играем отново на плъхове — казах, — като в електроцентралата, ще сме бързи и тихи, ще пълзим през каналите.

Това сигурно му прозвуча като поредната безсмислица, но беше възможно най-близкото до изразяване на разбирането на това, което ми казваше. На толкова бях способен.

Откъслеци. Помня, че ме влачеха на шейната с Джоъл. Люк Бендинго теглеше тялото на Рия. От време на време, за кратки моменти, неуморимият Хортън Блюит сменяше Люк и Джоъл, силен като бик въпреки възрастта си. Животински пътеки в гората. Надвисналите над тях вечнозелени растения образуваха коридор — зелени игли, някои от тях покрити с лед. Замръзнал поток, използван вместо път. Открито поле. Придържаме се към сумрака на горските дебри. Спирка за почивка. Дават ми да пийна от термос гореща супа. Притъмняващо небе. Вятър. Нощ.

С падането на нощта осъзнах, че ще живея. Отивах си у дома. Но домът нямаше да е същият без Рия. А и какъв смисъл имаше да живея, ако се налагаше да го правя без нея?

Сънища.

Сънища за смърт и самота.

Сънища за загуба и мъка.

Спях повече, отколкото будувах. А когато прекъснеха съня ми, главната атракция обикновено беше доктор Пенингтън, бившият алкохолик, който служеше като любим лекар на лунапарка в „Сомбра Брадърс“ и който ми бе върнал здравето предишния път, докато се криех във фургона на Глория Ниймис, след като убих Лайсъл Келско и заместника му. Докторът прилежно сменяше пакетите с лед на челото ми, слагаше ми инжекции, мереше постоянно пулса ми и ме окуражаваше да пия колкото мога вода и — по-късно — колкото сок успея да погълна.

Бях на странно място — малка стая със стени, облицовани с груби дъски, които в някои участъци не стигаха чак до дървения таван. Пръстен под. Горната половина на дървената врата също липсваше, все едно беше датски модел и дърводелците не са я довършили при поставянето. Старо желязно легло. Самотна лампа, курдисана на щайга за плодове. Кресло, в което сядаше доктор Пенингтън и в което си почиваха и другите, които идваха да ме навестяват. В единия ъгъл стоеше преносима електрическа печка, а реотаните й грееха в червено.

— Ужасно суха топлина дава — заяви доктор Пенингтън. — Не е хубава. Хич не е хубава! Но това е най-доброто, което можем да направим в момента. Не искаме да си в къщата на Хортън. Никой от нас не бива да се мотае там. Съседите ще забележат многото гости, ще споменат някому за това. Тук можем да се покрием. Прозорците дори са затъмнени, така че светлината да не прониква навън. След това, дето се случи с „Лайтнинг Коул“, таласъмите си сцепват задниците да търсят новодошли, външни лица. Не искаме да привличаме внимание към себе си. Боя се, че ще трябва да понасяш сухата топлина, нищо че не е хич полезна за състоянието ти.

Постепенно делириумът отстъпи.

Макар че съзнанието ми се проясняваше достатъчно, за да мисля рационално, все още бях твърде слаб да оформям думи и, когато слабостта отмина, известно време бях твърде депресиран, за да говоря. С времето обаче любопитството ми надделя и с дрезгав шепот попитах:

— Къде съм?

Д-р Пенингтън отговори:

— Зад къщата на Хортън, в края на имота му. В конюшните. Покойната му жена… обичала конете. Едно време са държали коне — преди тя да умре. Има три бокса в конюшнята и голяма задна стая, а ти се намираш в единия бокс.

— Видях те — казах, — и си помислих да не съм се върнал във Флорида. Чак дотук ли си дошъл?

— Джоъл прецени, че може да ни потрябва доктор, който е способен да си затваря устата, което значи лунапарковец, което пък значи — аз.

— Колцина сте дошли?

— Само тримата с Джоъл и Люк.

Започнах да му обяснявам, че съм благодарен за положените усилия и за всички рискове, които бяха поели и се наканих да кажа, че все пак ми се ще да ме оставят на спокойствие да умра, да се присъединя към Рия там, където бе отишла. Но съзнанието ми се замъгли отново и аз се унесох в сън.