Дин Кунц - Отвъдни очи

Чудото е събитие, което се измерва с мигове: краткотрайна поява на Бога, проявена в някакъв ежедневен аспект на физическия свят; кратко протичане на кръв от стигмата на статуя на Христос, една или три сълзи, протекли от невиждащите очи на образ на Дева Мария, вихрещото се небе над Фатима. Моето чудо на силата траеше с часове , но не можеше да продължава до безкрай. Помня, че падах на колене, ставах, пак паднах, този път за малко да изтърва Рия и реших, че трябва да си почина заради нея, ако не заради себе си, просто малка почивка да си възстановя силите — и след това заспах.

Когато се събудих, имах треска.

А Рия беше също тъй неподвижна и тиха като преди.

Вълната на дишането й все тъй влизаше и излизаше. Сърцето й още биеше, макар че пулсът й ми се стори по-слаб отпреди.

При задрямването си бях оставил фенерчето включено. Сега то бе отслабнало и гаснеше.

Проклинайки глупостта си, извадих резервното от дългия външен джоб на панталона си, включих го и прибрах изтощеното там.

Според часовника ми бе седем часа и аз приех, че е седем в понеделник вечер. Нищо не пречеше обаче да е и вторник сутрин. Нямаше как да преценя колко време съм се промъквал през шахтите с Рия или колко време съм спал.

Намерих вода за нас.

Отново я вдигнах. След прекъсването си пожелах чудото да продължи и така и стана. Силата, която течеше през мен обаче беше толкова по-слаба, че си помислих, че Господ е отишъл някъде другаде, оставяйки подкрепата ми на някой от по-нисшите си ангели, чиито способности далеч не са така впечатляващи като на Господаря им. Способността ми да блокирам болката и умората бе отслабнала. Тътрех се с достойно за възхищение роботско безразличие в продължение на значително разстояние, но от време на време осъзнавах колко силни болки имам и тихичко скимтях, а няколко пъти се случи и да пищя. От време на време болката в измъчените ми мускули и кости ми се разкриваше и се налагаше да я блокирам. Рия вече не ми се струваше лека като кукла, и на моменти бях готов да се закълна, че тежи хиляда паунда.

Подминах скелета на кучето. Непрестанно се обръщах притеснено назад, понеже в трескавия ми мозък витаеха образи на преследваща ме купчина кучешки кости.

Връщайки се в съзнание и губейки фокус, все едно съм муха, която се стрелка от пламъка към мрака и отново към пламъка, често се откривах в състояния и положения, които ме плашеха до смърт. Неведнъж изплувах от вътрешния си мрак, за да открия, че съм коленичил над Рия и плача неконтролируемо. Всеки път я смятах за мъртва и всеки път намирах пулса й — вярно, слабичък, но пулс. Плюейки и кашляйки, се събудих с лице в локвата с вода, от която бях пил. Понякога се връщах в съзнание и откривах, че съм продължил да крача с Рия на ръце, но съм подминал някоя от белите стрелки и съм извървял стотина или повече фута в погрешен тунел; тогава се налагаше да се върна и да намеря пътя си обратно до правилния маршрут през лабиринта.

Горях. Изгарях. Треската бе съсухряща, изсмукваща и се чувствах така, както Плъзгавия Еди бе изглеждал в Гибтаун: като древен пергамент, като сухи и безводни египетски пясъци.

Известно време проверявах редовно часовника си, но в крайна сметка времето спря да ме вълнува. То не ми беше от полза или утеха. Не можех да отгатна за коя част от деня се отнася циферблатът на часовника; не знаех дали е сутрин или вечер, или може би късен следобед. Не знаех кой ден е, освен че бях приел, че трябва да е късно понеделник или рано вторник.

Олюлявайки се си проправих път покрай купчина проядено от ръжда, отдавна изоставено миньорско оборудване, което, по случайност, изглеждаше като груб, чуждоземен силует с рогата глава, бодливи гърди и гръбнак с шипове. Бях почти сигурен, че корозиралата му глава се завърта, докато вървя покрай него, че желязната му уста се отваря още по-широко и че едната му ръка помръдва. Много по-късно, по-нататък в тунелите, си въобразих, че мога да чуя как чудовището идва по петите ми, дрънчи и драпа с огромно търпение, не успява да върви бързо като мен, но е убеден, че ще ме хване с чиста настойчивост, което вероятно и щеше да се случи, понеже собствената ми скорост намаляваше равномерно.

Невинаги бях сигурен кога съм буден и кога бълнувам. Понякога, докато носех или вдигах, или внимателно влачех Рия през ронещите се тунели, ми се струваше, че съм в кошмар и че всичко ще се оправи в мига, когато се събудех. Но — разбира се — бях вече буден и преживявах този кошмар.