Дин Кунц - Отвъдни очи

Промъкнах се покрай единия труп, след това се покатерих по другия и най-сетне намерих Рия.

Тя лежеше на пода по лице. Съвсем неподвижна.

Нямах спомен да е помръднала и да е издала дори един звук, откакто таласъмът бе скочил от стената и я бе свалил на пода. Исках внимателно да я обърна по гръб и да потърся пулса й, да изрека името й, да чуя отговора й.

Не можех обаче да сторя нищо подобно, преди да съм сигурен дали има четвърти таласъм.

Приклекнал в защитна поза над Рия, аз се обърнах към тъмния тунел, наклоних глава и се вслушах.

Планината бе утихнала и изглеждаше, поне за момента, че е приключила със затварянето на раните си. Ако там, откъдето бяхме дошли, таваните и стените на тунелите все още пропадаха, то срутванията бяха малки и не издаваха достатъчно шум, че да стигне до нас.

Тъмнината бе по-гъста от онази, която се вижда при затворени клепачи. Гладка, безлична, плътна.

Влязох в нежелан диалог със себе си, песимистът срещу оптимиста:

— Мъртва ли е Рия?

— Дори не си го помисляй !

— Да я чуваш да диша?

— Христе, ако е изгубила съзнание, дишането й ще е леко. Навярно е добре, в безсъзнание и диша толкова слабо, че не се чува. Ясно? Ясно?!

— Мъртва ли е?

— Съсредоточи се върху врага, дявол го взел!

Ако съществуваше още един таласъм, можеше да ни налети от произволна посока. Способността за ходене по стени му даваше голямо предимство. Можеше да се стовари върху мен дори и от тавана, право върху главата и раменете ми.

— Дали е мъртва?

— Млъкни!

— Понеже, ако Рия е мъртва, какво значение има дали ще убиеш четвъртия таласъм? Какво значение има дали изобщо ще излезеш оттук?

— И двамата ще излезем оттук!

— Ако ще се прибираш у дома сам, какъв изобщо е смисълът да се измъкваш? Ако тук е лобното място на Рия, тогава защо да не се превърне и в твой гроб?

— Тихо, вслушвай се! Вслушвай се!

Тишина.

Мракът бе толкова плътен, тъй гъст и тежък, че сякаш бе овеществен. Имах чувството, че мога да се пресегна и да сграбча цяла влажна шепа от него, да изцедя тъмнината от въздуха, та светлината да може да просветне все отнякъде.

Вслушвах се за тихото потракване и драскане на демонски нокти по камък и се чудех какво ли са правели таласъмите, когато се натъкнахме на тях. Може би следваха белите ни стрелки, за да проверят откъде сме влезли в убежището им. До момента не бях осъзнал, че нашите знаци можеха да се окажат полезни и за тях. Да, разбира се, те няколко пъти бяха претърсили всеки инч от убежището си и след като се бяха убедили, че сме избягали, вероятно бяха насочили вниманието си поне отчасти към метода на нашето бягство. Може би тези издирвачи бяха проследили пътя ни чак до изхода от планината и когато се натъкнахме на тях, вече се връщаха обратно. Или може би малко преди да се втурнем по петите им, тъкмо бяха тръгнали по следата от стрелки. Макар че ни бяха изненадали, явно също бяха разполагали само с няколко секунди да се подготвят за приближаването ни. Ако имаха повече време, щяха да успеят да ни убият и двамата — или да ни вземат пленници.

— Тя дали е мъртва?

— Не.

— Толкова е тиха.

— В безсъзнание е.

— Толкова неподвижна.

— Млъкни!

Ето. Подраскване, изтракване.

Протегнах врат и завъртях глава.

Нищо повече.

Само въображение?

Опитах се да си спомня колко патрона има в пълнителя на пистолета. Напълно зареден, съдържаше десет. Бях използвал два за таласъма, който застрелях в неделя, в тунела с шахматното осветление. Още два отидоха за онзи, когото свалих тук. Оставаха шест. Щяха да стигнат. Може би не биваше да убивам последния ни враг — в случай, че има още един — с шест изстрела, но това определено щеше да е максимумът, който бих могъл да изстрелям, преди проклетото нещо да ме нападне.

Тихо приплъзване.

Беше безполезно да напъвам очите си. Въпреки това се взирах до болка.

Мракът бе толкова дълбок, все едно се намирахме на дъното на ботуша на Господ.

Тишина.

Но… ето! Още едно потракване.

Също и странна миризма. Киселата миризма на таласъмски дъх.

Цък.

Откъде?

Цък.

Над главата ми!

Търкулнах се по гръб, върху Рия, и изстрелях три куршума в тавана, чух как единият рикошира в камъка, чух и нечовешки вик и нямах време да изстрелям другите три, понеже тежко раненият таласъм се стовари на пода до мен. Доловил присъствието ми, той наддаде вой и посегна, успя да закачи главата ми с едната си странно многоставна, но чудовищно силна ръка и ме придърпа към себе си. Заби зъби в рамото ми. Сигурно си мислеше, че посяга към врата ми — бърза смърт, — но мракът и собствената му болка го дезориентираха. Докато дърпаше глава, откъсвайки парче месо, успях да събера точно толкова сила и здрав разум, колкото да ръгна пистолета под брадичката му, плътно в основата на гърлото, и да вкарам последните три куршума, издухвайки мозъка му през темето.