Дин Кунц - Отвъдни очи

Тъмният тунел започна да се върти.

Щях да припадна.

Не биваше! Можеше да има пети таласъм. Ако припаднех, можеше никога да не се пробудя.

А и трябваше да се погрижа за Рия. Тя беше ранена. Имаше нужда от мен!

Разтърсих глава.

Захапах си езика.

Поех си няколко пъти дълбоко и пречистващо дъх и стиснах много силно очи, за да накарам тунела да спре да се върти.

Казах на глас:

— Няма да припадна!

И изгубих съзнание.

Макар че не бях имал удоволствието да си погледна часовника в точния момент на загубата на съзнание и следователно се налагаше да разчитам на инстинкта си, не мисля, че съм бил мъртъв за света твърде дълго. Най-много минута или две.

Когато се съвзех, полежах за малко, вслушан за тихото като шумолене на местени от вятъра сухи листа придвижване на таласъм. След това осъзнах, че дори и минута в безсъзнание щеше да е последна за мен, ако в тунела имаше още един демон.

Припълзях по каменния под, проправяйки си път покрай мъртвите превръщачи, опипвайки сляпо и с двете си ръце в търсене на едното от фенерчетата, но напипвах само вече губеща топлината си кръв.

Замаяно си помислих, че спирането на тока в Ада е особено неприятна работа.

Замалко да се изсмея на тази мисъл. Но смехът щеше да е странен и писклив, твърде странен, така че го преглътнах.

След това си спомних за свещите и кибрита в един от вътрешните ми джобове. Извадих ги с треперещи ръце.

Пращящото езиче на пламъчето върху фитила на свещта изблиза мрака, макар и не достатъчно, че да ми позволи да огледам Рия толкова внимателно, колкото имах нужда. Благодарение на свещта обаче успях да намеря и двете фенерчета, да извадя батериите от тях и да заредя нови.

След като духнах свещта и я прибрах, отидох при Рия и коленичих до нея. Сложих фенерчетата на пода, насочвайки ярките им лъчи така, че да се кръстосват над нея.

— Рия?

Тя не ми отговори.

— Рия, моля те!

Неподвижна. Тя изобщо не помръдваше.

Думата „бледа“ бе създадена да описва тъкмо нейното състояние.

Лицето й бе студено на допир. Твърде студено.

Виждах само потъмняваща синина, която покриваше дясната страна на челото й и следваше кривината на слепоочието, стигайки чак покрай скулата й. В ъгълчето на устата й блестеше кръв.

Разплакан, вдигнах единия клепач на Рия, но не знаех какво по дяволите търся, така че се опитах да усетя дъха с ръка на ноздрите й, само че дланта ми ми трепереше толкова силно, че не можех да позная дали между устните излиза въздух. Накрая направих онова, което толкова се боях да сторя — стиснах едната ръка на съпругата си и я вдигнах, пъхнах два пръста под китката й, потърсих пулса, не го намерих, не можех да го намеря, Боже мили, не го намирах! След това осъзнах, че мога да го видя как тупка слабо в слепоочията й, едва доловимо пулсира, но бие и, когато внимателно обърнах главата на Рия на една страна, видях и пулса на гърлото й. Жива беше. Може би на косъм. Може би не задълго. Но беше жива.

С обновена надежда прегледах съпругата си в търсене на рани. Ски-костюмът й бе разкъсан и таласъмските нокти бяха проникнали в лявото й бедро, пускайки малко кръв, но не кой знае колко. Боях се да проверя за източника на кръвта в ъгъла на устните й, защото можеше да се окаже знак за вътрешно кървене; устата й може би беше пълна с кръв. Но не; просто устната й бе цепната, нищо повече. Всъщност, като изключим синината на челото и лицето й, любовта на живота ми ми се струваше невредима.

— Рия?

Никаква реакция.

Трябваше да я извадя от мините, да я изкарам на повърхността, преди да започне нова серия срутвания или нова група таласъми да дойде да ни търси — или преди тя да умре, защото не й е оказана медицинска помощ.

Изключих едното фенерче и го пъхнах в дълбокия джоб на крачола си, където преди това бях държал пистолета. Оръжието нямаше да ми трябва повече, защото, ако отново се срещнех с таласъми, определено щяха да ме повалят, преди да успея да ги избия до крак, без значение колко пистолети нося.

Тъй като Рия не можеше да ходи, носех я аз. На десния си прасец имах три дълбоки кървави дупки от таласъмски нокти. Пет рани в хълбоците — три на левия и две на десния, — от които течеше кръв. Бях пребит, издран, приютявах стотици болки, но някак си успях да понеса Рия.

Невинаги успяваме да съберем сила и смелост в бедата; понякога тя ни съсипва. Невинаги в кризисни мигове ни връхлита адреналинов прилив, който да ни даде суперчовешки сили, но се случва достатъчно често, за да е станало част от човешкия фолклор.