Дин Кунц - Отвъдни очи

— Слим!

— Добре съм! — подвикнах, макар че се бях приземил на опашка и си ударих гърба. Болката дойде и изчезна за миг, оставяйки само неприятно пулсиране.

Имах късмет, че при падането не съм подгънал под себе си някой крак. Щях да го счупя.

Покатерих се отново в шахтата и се забързах нагоре с увереността и скоростта на маймуна, което не ми се отдаде лесно заради пулсирането в гръбнака ми. Но не исках Рия да се притеснява за мен, за абсолютно нищо, освен за измъкването от тези тунели.

Четвърта, пета и шеста експлозии разтърсиха подземната инсталация, която неотдавна бяхме напуснали, и шестата беше много по-шумна и по-силна от онези преди нея. Стените на мината се разтресоха около нас и подът подскочи два пъти, като за малко да ни събори. Около нас се посипаха прах, парчета пръст и сериозен дъжд от каменни парченца.

Фенерчето ми на практика бе угаснало. Не исках да спирам, за да сменям батериите — все още не. Смених го с това на Рия и я поведох напред с нейното фенерче, докато верига взривове разтърсваше лабиринта — най-малкото шест или осем поредни.

Над главата си видях да зейва цепнатина в древна напречна греда и веднага щом минах под нея, тя рухна на пода зад мен. От гърдите ми се изтръгна писък на ужас и мъка, и трескаво се обърнах в очакване на най-лошото, но Рия също бе успяла да премине невредима. Предчувствието ми за добър късмет нарасна и си знаех, че ще се измъкнем, без сериозно да пострадаме. Макар навремето да бях научил, че точно преди смрачаване е най-светло, за момента бях забравил този израз — и след още миг щях да съжалявам за това.

Тон скали се бе свлякъл след падналата греда. Щяха да поддадат още — повърхността на камъка се гънеше като мека пръст, разкашкана от дъжд, — тъй че с Рия отново се затичахме, този път редом, понеже тунелът бе широк. Зад нас отгласите от срутването се усилваха и усилваха още повече, докато не се уплаших, че целия коридор ще пропадне.

Останалите заряди пластичен взрив избухваха в една цялостна канонада, която чувахме все по-слабо, макар да я усещахме по-ясно. Дявол го взел, сякаш цялата планина се тресеше, основите й бяха разтърсени от силни, яростни тръпки, които не можеха да бъдат предизвикани само от пластичния взрив. Разбира се, половината планина бе прорязана от над век индустриален въгледобив и поради това бе отслабена.

А може би нашите експлозии в убежището на таласъмите бяха взривили и други запалителни средства — например дизелово гориво и бензин. Тъй или иначе, струваше ми се, че Армагедон ни се е стоварил на главите по-рано от предвиденото и самоувереността ми се разклащаше все повече след всяка масивна шокова вълна, която минаваше през скалите.

Вече кашляхме, понеже въздухът бе пълен със задавящ прах. Част от него се сипеше от тавана, но по-голямата част ни връхлиташе на гъсти, кълбести облаци, носени от въздушните вълни, предизвикани от срутването зад нас. Ако с Рия не успеехме скоро да се измъкнем от зоната на влияние на срутващия се подземен град, ако не успеехме в следващите минута-две да се доберем до неразтърсени тунели и чист въздух, щяхме да се задушим в праха — смърт, която не бе сред многото варианти, които бях обмислял.

Нещо повече, отслабващото фенерче вече не успяваше да прониже мъглата от прах. Жълтата светлина се отразяваше и разсейваше от реещите се частици. Неведнъж губех ориентация и за малко да се врежа с главата напред в стена.

Последните експлозии отминаха, но бе задвижен динамичен процес и планинският склон търсеше нов ред, с който да освободи отдавна трупаните напрежения и налягания, предизвикани от наличието на всички неестествени цепнатини в него. И от двете ни страни, както и над главите ни, могъщата скала започна да се пука и да пращи извънредно изумяващо — не с еднотонния рев, който човек може да очаква, а с нехармонична симфония от странни звуци, досущ като пробити балони и строшени орехи, разбиване на тежки грънци, цепене на кости и смазване на черепи — планината тътнеше и хрущеше като кегли за боулинг, пръснати от топка, шумеше като целофан, дрънчеше и трещеше, и гърмеше като сто яки ковача, въртящи сто големи чука срещу сто железни наковални, — и често се чуваше дори чисто, сладко звънтене, последвано от почти музикално издрънчаване, напомнящо за чукнат и трошащ се фин кристал.

Върху главите и раменете ни заваляха първоначално люспи камък, превърнаха се в парченца, а след това в чакълчета. Рия пищеше. Сграбчих я за ръката и я помъкнах след мен през каменния дъжд.