Дин Кунц - Отвъдни очи

Доволен да дремя без сънища и — в мигове на неясно пробуждане — да посягам и да докосвам Рия, не се събудих напълно до седем и половина в понеделник сутрин, час и половина след момента, в който първоначално възнамерявах да напуснем скривалището ни. След това полежах още половин час, вслушан в генераторите над нас за улики, че в момента тече ново претърсване.

Не чух нищо притеснително.

В осем часа посегнах към Рия, напипах ръката й, стиснах я, а след това изпълзях напред от хоризонталната тръба и на дъното на шестфутовия вертикален сифон. Поседях там достатъчно дълг, за да напипам в тъмното пистолета си със заглушител и да му сваля предпазителя.

Стори ми се, че Рия прошепна:

— Внимавай, Слим! — но ревът на подземната река и ревящата електроцентрала бяха твърде шумни, та да съм сигурен, че е заговорила. Може би я бях чул през съзнанието й: „Внимавай, Слим.“ По това време вече бяхме отдавна заедно и се сближавахме все повече с всяка споделена опасност и приключение, така че дребно четене на мисли — всъщност по-скоро инстинкт, отколкото телепатия — не би ме изненадало.

Изправих се, притиснах лице към долната страна на стоманената решетка и присвих очи срещу малките отвори между прътите. Виждах само твърде ограничен по размери кръг. Ако отворът бе обкръжен от приклекнали таласъми, намиращи се на една крачка от ръба му, не бих могъл да ги забележа. Но долавях, че пътят ни е чист. Вярвайки на предчувствието си, пъхнах пистолета в дълбокия джоб на ски-якето си и с две ръце вдигнах решетката и я преместих настрани, издавайки по-малко шум, отколкото когато я бях привлачил в другата посока преди петнайсет часа.

Хванах се за ръбовете на сифона, набрах се нагоре и се претърколих на пода на електрическата централа. Озовах се в сумрачна ниша между големите машини и наоколо не се виждаха таласъми.

Рия ми подаде оборудването ни. Помогнах й да излезе от сифона.

Прегърнахме се силно, после бързо надянахме раниците си и вдигнахме карабината и пушката. Отново си надянахме каските. Тъй като ни се струваше, че другите неща в мешката няма да ни трябват, като изключим свещите, кибрита и един термос със сок (който бяхме запазили), направо я върнах в сифона, преди да наместя решетката на мястото й.

Все още разполагахме с трийсет и два килограма пластичен експлозив и надали щяхме да намерим по-хубаво място да го употребим, отколкото тук, в сърцето на инсталацията. Притичвайки от сянка в сянка, все още без да сме приключили представлението в ролята на плъхове, с Рия обиколихме половината от дължината на огромната зала, успешно избягвайки няколкото работници в електроцентралата. Докато се придвижвахме, бързо лепяхме заряди пластичен експлозив. Гадни плъхове си бяхме — от онези, дето ще проядат дупка на обшивката на кораба и ще избягат от потъващия му корпус. Само дето никой плъх не би извлякъл такова голямо удоволствие от разрушителната си работа като нас. Намерихме сервизни врати в основите на железните кожуси на двуетажните генератори и се промъкнахме вътре да оставим малки подаръци от смърт. Налепихме заряди под някои от електрическите колички, използвани от работниците в централата, но продължавахме да закачаме и по всички машини, покрай които минавахме.

Задействахме таймера на всеки един детонатор, преди да го пъхнем в буцата. Включихме първия на един час, втория на петдесет и девет минути, следващите два на петдесет и осем, след това на петдесет и шест, понеже ни отне повече време да намерим къде да го сложим. Опитвахме се да се убедим, че първият взрив ще започне едновременно с — или поне ще бъде последван бързо от — други експлозии.

За двайсет и пет минути разположихме двайсет и осем килограма заряди и нагласихме часовниците им да цъкат. След това, с останали в запас само четири килограма, влязохме във вентилационната шахта, откъдето бяхме нахлули предишната вечер. Затворихме решетката зад нас и с помощта на фенерчетата се върнахме по пътя, по който бяхме дошли в електроцентралата.

С Рия разполагахме само с трийсет и пет минути да слезем на петия етаж, да намерим четирите заряда, които бяхме поставили вчера, да настроим детонаторите им и да се качим на асансьора за онова ниво, откъдето бяхме проникнали първоначално, да настроим детонаторите и на зарядите, които бяхме оставили на онзи недовършен етаж и да последваме белите стрелки, които бяхме нарисували по стените на старите мини, докато се отдалечим достатъчно, че да избегнем най-лошите последствия от верижната реакция на срутвания, които вероятно щяха да се получат от взривовете в убежището на таласъмите. Трябваше да се придвижваме тихо, предпазливо и бързо. Щеше да е доста опасничко, но смятах, че ще се справим.