Дин Кунц - Отвъдни очи

Всъщност намерихме приемливо скривалище.

Единственият начин да се измъкнем от това така наречено убежище беше да се притаим за достатъчно дълго, та врагът да сметне, че вече сме избягали. Тогава щяха да спрат да ни търсят тук, щяха да насочат вниманието си към издирването ни в горния свят и да се съсредоточат върху предпазните мерки, които да подсигурят, че никой друг няма да влезе в съоръжението им така, както бяхме успели ние.

Новото скривалище: циментовият под бе съвсем леко наклонен към трифутовите обли отточни тръби, разположени на равни разстояния в залата. Вероятно чистеха пода, като го минаваха от време на време с маркуч, а мръсната вода се събираше в тези сифони. Сифонът, който открихме, беше лъскава стоманена решетка, наместена на закрито между машините. Наблизо нямаше крушка, която да прониква в мрака отдолу, така че включих фенерчето си и го насочих през отвора на сифона. Кръстосаните сенки на решетката, които се гърчеха и подскачаха всеки път, щом мръднех светлината си, направиха проучването ми трудно, но видях, че вертикалната дължина на тръбата е около шест фута, след което сифонът се разделяше на две противоположни хоризонтални тръби, всяка само малко по-малка от вертикалната, която ги захранваше.

Щеше да свърши работа.

И двамата с Рия имахме чувството, че времето ни изтича. Групата за издирване бе напуснала залата неотдавна, но нямаше гаранция, че няма да се върнат за повторен оглед — особено ако без да искаме бяхме оставили някакви следи във вентилационните шахти, с които да отбележим придвижването си до това място. Ако претърсващите групи не се върнеха, то някой от работниците в електростанцията като нищо можеше рано или късно да се натъкне на нас, все едно колко бяхме предпазливи.

Заедно вдигнахме стоманената решетка от отвора на тръбата и тихичко я положихме настрани, така че издаде само кратко металическо изстъргване, което предвид рева на съседната река и тътена на работещите машини, не можеше да се чуе надалече. Оставихме около една трета от решетката да стърчи над отвора, за да можем да я хванем и преместим изотдолу.

Свалихме оборудването си в тръбата.

Рия скочи долу и бързо избута по една раница във всяко хоризонтално разклонение в основата на вертикалния сифон. Сложи карабината в едното и автомата в другото. Накрая се плъзна заднешком в разклонението отдясно и придърпа мешката със себе си.

Скочих във вече празната сборна тръба, протегнах се, сграбчих ръба на решетката на шахтата и се опитах да го придърпам на място беззвучно. Не успях. В последния момент се изплъзна от хватката ми и издрънча в пръстена си със силно метално кънтене, което несъмнено се бе разнесло в залата над нас. Надявах се само, че всеки един от работниците таласъми си е помислил, че то е причинено от някой от другите.

Плъзнах се заднешком в лявото разклонение на тръбата и открих, че то не е идеално хоризонтално, а е леко наклонено, за да улесни оттичането на водата. Сега беше сухо. Не бяха мили пода на електрическата станция наскоро.

Намирах се лице в лице с Рия от другата страна на три фута широката вертикална захранваща тръба, но тъмнината бе толкова пълна, че не я виждах. Достатъчно ми беше да знам, че е там.

Няколко минути отминаха безпроблемно. Ако някой бе чул дрънченето на капака на сифона, то очевидно не бе предизвикало особен интерес.

Шумът над генераторите над нас и непрестанният тътен на подземната река някъде отвъд Рия се предаваха през пода, на който беше монтиран сифонът, и следователно в самите тръби, правейки разговора невъзможен. Щеше да ни се налага да си крещим едни на други — разбира се, не можехме да поемем такъв риск.

Внезапно ме сполетя усещането, че трябва да посегна към Рия. Поддадох се на тази нужда и открих, че тя се пресяга към мен, за да ми подаде увит във восъчна хартия сандвич и термос със сок. Не ми се стори изненадана, когато търсещата ми ръка напипа нейната в тъмното. Едновременно слепи, глухи и неми, въпреки всичко бяхме способни да комуникираме благодарение на изключителната близост, породена от любовта, която споделяхме; помежду ни съществуваше почти ясновидска връзка и от нея и двамата черпехме колкото утеха и увереност бе възможно.

Светещият циферблат на часовника ми показваше, че са минали няколко минути след пет следобед в неделя.

Мрак и чакане.

Оставих съзнанието си да се зарее към Орегон. Но загубата на семейството ми беше твърде депресираща.