Дин Кунц - Отвъдни очи

Същата мисъл сигурно бе хрумнала и на Рия, понеже тя очевидно бе решила, че е настъпил моментът да се измъкнем от въздуховодите. Подпря с рамо решетката и натисна навън. Щипката-клапа се отвори и решетката се завъртя на пантите си.

Ходът беше рискован. Ако дори един член на претърсващата група се бе забавил, или в помещението имаше макар и само един работник, врагът можеше да се окаже достатъчно близо да ни види как изпълзяваме от стената.

Извадихме късмет. Излязохме от тръбата. Издърпахме след себе си раниците, оръжията и мешката и затворихме решетката, без да ни забележат.

Тъй като се налагаше да повишим глас, за да се чуваме над тътена на запъхтените машини, не бяхме обсъждали решението на Рия да напуснем вентилационната система. Сега продължихме да действаме, без да се съвещаваме един с друг. Въпреки тази липса на комуникация, ние се движехме в синхрон, притичвайки към прикритието на голяма машина.

Не бяхме стигнали много далеч, преди да осъзная къде се намираме. Това беше електрическата станция на комплекса — мястото, където се генерираше целият му ток. Тътенът бе резултат от многобройни гигантски турбини, които се въртяха под въздействието на вода или може би пара.

Огромното помещение беше впечатляващо, повече от петстотин фута дълго и поне двеста фута широко, с таван, който сигурно се издигаше на шест или осем етажа височина. В средата на помещението в колона бяха наредени пет генератора, големи като двуетажни къщи. Намираха се в кожуси от лято желязо, боядисани в сиво като бойни кораби. Около основите на генераторите бе струпано нужното за обслужването им оборудване, по-голямата част от него мащабирано по същата гигантска скала.

Стремейки се постоянно да сме под прикритието на мрака, ние с Рия си проправихме път през помещението, като притичвахме от един голям апарат до друг, от сандъци, пълни с резервни части до редици електрически колички, които работниците очевидно използваха, за да се придвижват из съоръжението. Високо на стените и право над главите ни се намираха предназначени за поддръжка и проверки стоманени мостчета.

Над главите ни на вградени в тавана релси беше окачен гигантски червен кран; явно беше способен да се придвижва от единия край на помещението до другия, като осигурява обслужването на всеки от петте генератора, ако се наложи по-сериозен ремонт. В момента не се използваше.

Докато ние с Рия се местехме от едно прикритие към следващото, не само проучвахме по-долните части на електрическата станция, но и често оглеждахме внимателно мостчетата отгоре. На пода видяхме първо един таласъмски работник, после двама други. И двата пъти се намираха на по стотина фута от нас, бяха погълнати от работата си и се занимаваха със станцията, така че не забелязаха как бързи като плъхове притичваме от укритие към укритие. За щастие не срещнахме никой от враговете на мостовете над нас; оттам щяха да ни съзрат по-лесно, отколкото от пода, защото на нашето ниво имаше много оборудване и части, които затрудняваха видимостта.

Близо до средата на залата стигнахме до трийсет фута дълбок и трийсет широк канал, който минаваше успоредно на генераторите, пресичайки цялата дължина на помещението. Беше ограден с предпазни перила. В канала минаваше тръба с диаметър приблизително двайсет и четири фута, достатъчно голяма да караш камион в нея — всъщност шумът, който се вдигаше от тръбата, подсказваше, че по нея в момента минават цели конвои питърбилти, макове и други осемнайсетколесни чудовища.

В първия момент се озадачих, но след това осъзнах, че електричеството за целия комплекс е генерирано от подземна река, канализирана именно в тази тръба и впрегната да върти поредица масивни турбини. Чувахме милиони галони вода, юрнали се надолу по течението на река, която явно влизаше дори още по-дълбоко в планината. С новооткрито уважение се вгледах в редицата генератори с размери на къщи и внезапно се зачудих за какво им е на таласъмите чак толкова много енергия. Те генерираха достатъчно електричество да захранят град поне сто пъти по-голям от този, който строяха.

Каналът бе прекрачен от мостове. Един от тях се намираше на десет ярда от нас. Аз обаче прецених, че ще бъдем ужасно открити и уязвими, докато пресичаме. Рия явно се съгласи, защото като един обърнахме гръб на канала и колебливо се насочихме към средата на електрическата станция, нащрек за таласъми или нещо, което да използваме в наша полза.