Дин Кунц - Отвъдни очи

— Тя е само илюзия.

— Някои от нас обичат! — настоях.

— Лъжеш.

— Някои от нас имат съвест.

— Само лъжи.

— Притежаваме смелост, способни сме на саможертва в името на другите. Обичаме мира и мразим войната. Лекуваме болните и скърбим за мъртвите. Не сме чудовища, дявол те взел! Ценим децата и търсим по-добър свят за тях!

— Вие сте отвратителна порода.

— Не, ние…

— Лъжи! — изсъска таласъмът — звук, който издаваше нечовешката реалност под човешкия облик. — Лъжи и самоилюзии!

Рия се обади:

— Слим, моля те, няма смисъл да спориш с него. Не можем да ги убедим. Не и тях. Представата им за нас не е въпрос на мнение. Какво вярват, че представляваме ние, е кодирано в гените им. Не можеш да го промениш. Никой не може да го промени!

Тя беше права, разбира се.

Въздъхнах. Кимнах.

— Обичаме — казах упорито, макар да знаех, че няма полза от доводите.

Докато Рия бавно вкарваше пентотала, аз продължих с разпита. Научих, че в тази дупка, в която таласъмите се надяваха да преживеят съдния ден, има пет нива — всяко наполовина по-малко от това под него, тъй че образуваха нещо като стълбище към сърцевината на планината. Имаше, каза демонът, шейсет и четири завършени и напълнени зали — число, което ме изуми, но не беше невероятно. Таласъмите бяха сръчни, бяха кошерно общество, неограничавано от целеустремената индивидуалност, явяваща се славна — макар и често разочароваща — черта на човешкия вид. Една задача, един метод, една превъзхождаща всичко цел. Никога в несъгласие. Никакви еретици или отцепващи се фракции. Без дебати. Таласъмите крачеха решително към мечтата си за завинаги тиха, гола и тъмна земя. Според нашия пленник, преди да настъпи денят на повърхността да пратят ракетите в полет, предстоеше да добавят поне още сто зали към това убежище и хиляди от техния род щяха да се съберат тук по време на месеците преди началото на войната, да пристигат отвсякъде от Пенсилвания и от няколко други Източни щата.

— Има и още няколко гнезда като Йонтсдаун — каза таласъмът със задоволство, — където тайно се строят убежища като това.

Ужасен, аз го притиснах настоятелно, за да науча къде се намират тези ями, но пленникът ни не знаеше местоположението им.

Планът на таласъмите беше да завършат убежищата на всички континенти по едно и също време, когато средствата за ядрено унищожение достигнат ниво на съвършенство, еквивалентно на онова в изгубената епоха, завършила през Войната. След това враговете ни щяха да пристъпят към действие и да натиснат копчетата за катастрофата.

Докато слушах налудничавите подробности, аз се бях окъпал в студена, кисела пот. Разкопчах си ски-якето да влезе малко студен въздух и надуших как от мен лъхна мирис на страх и отчаяние.

Спомних си за деформираното таласъмско потомство в клетката в мазето на Хейвъндал и попитах за честотата на вродените дефекти в котилата им. Подозренията ни се оказаха верни. Таласъмите, създадени като стерилни същества, се бяха сдобили със способността да се размножават чрез неочаквана мутация, но мутагенните процеси продължаваха и през последните няколко десетилетия като че ли се ускоряваха; в резултат на това все повече и повече представители на расата им се раждаха в състояние като онези достойни за съжаление зверове в клетката, а капризният Късмет си прибираше дара на жизнеспособното размножаване. В действителност в световен мащаб популацията на таласъмите бе намалявала от много време. Нивото на раждаемост на здраво потомство беше твърде ниско, за да замени онези възрастни, чиито невероятно дълги животи най-сетне приключваха или пък умираха от ръцете на хора като мен. По тази причина, след като съзрели собственото си — макар и постепенно — изчезване, таласъмите взели решение да подготвят и започнат следващата война преди началото на новия век. След този преломен миг намаляващият им брой щеше да затруднява все повече и повече патрулирането из останките на следхолокостния свят и изтребването на оцелелите човеци, живеещи в руините.

Рия приготви нова ампула пентотал. Показа ми я и вдигна въпросително вежди.

Поклатих глава. Нямаше какво повече да научим. Вече бяхме узнали твърде много.

Тя прибра ампулата. Ръцете й трепереха.

Отчаянието ме бе обгърнало като погребален саван. Бледото лице на Рия бе отражение на собствените ми чувства.

— Обичаме — казах на таласъма, който започна да се гърчи и да мърда слабо на пода. — Обичаме, дявол те взел, обичаме !