Дин Кунц - Отвъдни очи

Рия пристъпи напред и натисна бутона на вратата. Стоманеният портал се затвори зад сгърченото тяло на противника ни.

Ако в стаята отзад имаше други таласъми, те очевидно не бяха видели какво се случи с този на пода пред мен, защото не се втурнаха в негова защита и не задействаха аларма.

— Бързо — каза Рия.

Знаех какво има предвид. Вероятно това бе възможността, на която се надявахме и можеше да не получим втора подобна.

Преметнах пушката през рамо, хванах таласъма за краката и го помъкнах заднешком в тунела, откъдето току-що бяхме излезли. Рия отвори една от вратите, а аз вкарах жертвата ни в поредната зала, пълна с оборудване за хидропонни ферми.

Потърсих пулс.

— Жив е — прошепнах.

Тварта напълно се бе облякла в пухкавкото тяло на мъж на средна възраст с крушообразен нос и близкопоставени очи и с рехав мустак, но — разбира се — можех да видя истинската му природа под маскировката. Беше гол — очевидно дрехите не бяха на мода тук в Хадес.

Клепачите на пленника ни потрепнаха. Размърда се.

Рия извади предварително приготвената хиподермичната игла със спринцовка, пълна със соден пентотал. С помощта на еластична тръбичка, каквато сестрите използват в болниците за същата цел, жена ми пристегна ръката на пленника, принуждавайки вената му да изпъкне точно над сгъвката на лакътя.

В ярката светлина на имитациите на слънца, които висяха над празните хидропонни цистерни, очите на пленника ни се отвориха и макар че още бяха мътни и нефокусирани, звярът бързо идваше в съзнание.

— Побързай! — казах.

Рия цвръкна няколко капки от препарата на пода, за да е сигурна, че в иглата не е останал въздух (не можехме да разпитваме създанието, ако умре от емболия веднага след инжекцията). Инжектира му останалата доза.

Секунди след като наркотикът попадна в кръвообращението му, пленникът ни се скова, всяка става бе изпъната, всеки мускул — стегнат. Очите му се ококориха. Устните му се разтеглиха върху зъбите в гримаса. Всичко това ме изненада и потвърди съмненията ми за ефекта на пентотала върху таласъмите.

Въпреки това се наведох напред, взирайки се в очите на врага си — които сякаш проникваха през мен — и се опитах да го разпитам.

— Чуваш ли ме?

Изсъскване, което би могло да означава „да“.

— Как се казваш?

Таласъмът се взираше напред без да мига и издаде гъргорещ, задавен звук между стиснатите си зъби.

— Как се казваш?

Този път езикът му се развърза и устата му се отвори, а от нея се изсипа безсмислен набор звуци.

— Как се казваш? — попитах.

Още безсмислени звуци.

— Как се казваш!

Съществото отново издаде само странен звук, но осъзнах, че повтаря все същия отговор, който бе давало на въпроса ми и преди това: не случайно съскане, а многосрична дума. Долавях, че това наистина е името му, само дето не е име, под което е известно в света на обикновените хора, а онова, под което го познаваха в тайния свят на собствения му вид.

— Какво е човешкото ти име? — попитах.

— Том Таркенсън — отвърна звярът.

— Къде живееш?

— На „Осмо Авеню“.

— В Йонтсдаун?

— Да.

Препаратът не упояваше тяхната раса така, както би подействал на някой от нас. Но все пак пентоталът водеше до вцепеняване и замайване, и очевидно окуражаваше верните отговори далеч по-ефективно, отколкото го постигаше при човешките същества. Хипнотична глазура бе замъглила очите на таласъма, докато на негово място човек би дремал и щеше да говори задавено и несвързано в отговор на задавани му въпроси — ако изобщо реагира.

— Къде работиш, Том Таркенсън?

— В „Лайтнинг Коул Къмпани“.

— Каква ти е длъжността тук?

— Минен инженер.

— Да, но това не е истинската работа, с която се занимаваш.

— Не.

— А каква е истинската работа, с която се занимаваш?

Колебание. После:

— Планиране…

— Планиране на какво?

— Планиране… на смъртта ви — каза той и за миг очите му се проясниха и се фокусираха върху моите, но след това трансът отново го обзе.

Потреперих.

— Каква е целта на това място?

Не получих отговор.

— Каква е целта на това място? — попитах отново.

Съществото издаде друга, по-дълга верига странни звуци, които попадаха в ухото ми без никакъв смисъл, но притежаваха сложна систематика, която подсказваше, че имат такъв.

Никога не си бях представял, че таласъмите си имат собствен език, който да използват, когато няма опасност нашата раса да ги подслуша. Но това откритие не ме изненада. Бях почти сигурен, че това е говоримият човешки език от онзи изгубен свят от далечна епоха, преди цивилизацията да загине в апокалиптична война. Няколкото оцелели човешки същества от онзи отдавнашен Армагедон се бяха върнали към дивачеството и бяха забравили езика си заедно с толкова много други неща, но по-голямата бройка оцелели таласъми очевидно го помнеха и бяха запазили древния език жив като свой собствен.