Дин Кунц - Отвъдни очи

Постоях в размисъл известно време. След това с помощта на Рия пренесох от най-близката купчина материали две дървени плоскости два на четири фута и ги сложих на пода, кръстосани като пирамидка, за да образуват стръмна стълба.

Взех две кила пластичен експлозив от раницата на Рия и ги разделих на три заряда. Покатерих се по саморъчната си стълба и лепнах буците в отвори в грубо нащърбения камък, право над всеки от трите асансьора. Там мракът не беше пълен, и макар че веществото наподобяваше скала достатъчно, така че на практика да се слее с нея, детонаторите все пак се виждаха. Въпреки това прецених, че на това ниво на мината в момента няма кой знае какво движение; и дори тези таласъми, които минат оттук, надали ще погледнат нагоре да проучват внимателно камъка над асансьорите.

Не настроих и тези детонатори.

Двамата с Рия върнахме плоскостите в купчината, от която ги бяхме взели.

— А сега? — поиска да знае тя.

Макар че бяхме наясно, че на това ниво сме сами, все пак шепнехме, защото нямаше как да знаем на какво разстояние се пренасят гласовете ни по асансьорните шахти. — Нагоре ли? Това ли си намислил?

— Да — казах.

— Няма ли да чуят, че асансьорът се движи?

— Да. Но вероятно ще мислят, че е онзи, когото убихме.

— Ами ако се натъкнем на таласъми на горния етаж, точно докато слизаме от клетката?

— Ще приберем пистолетите и ще се качим горе, въоръжени с автомата и карабината — реших. — Това ще ни даде достатъчно огнева мощ, за да издухаме произволен брой врагове, ако случайно са се събрали около проклетите асансьори. След това се връщаме обратно в клетката, слизаме тук и изчезваме откъдето дойдохме, като пуснем детонаторите по пътя. Но ако не се натъкнем на никого там горе, тогава ще се промъкнем по-нататък в мината да видим какво има за виждане.

— Как ти се струва за момента?

— Нямам представа — казах притеснено. — Освен… е, напълно ясно е, че на това място не копаят само въглища. Оборудването на това ниво не е сглобено за промишлен въгледобив.

— Струва ми се, че строят крепост — каза Рия.

— Така изглежда — съгласих се.

Бяхме стигнали до Абадон, най-дълбокото ниво на Ада. Сега от нас се искаше да се издигнем през няколко от по-високите кръгове на Инферното, отчаяно надявайки се да не срещнем нито самия Луцифер, нито някой от демоничните му подчинени.

Двигателят на асансьора виеше шумно. Клетката с отворена предна част се издигна с изнервящо скърцане и дрънчене. Въпреки че беше трудно да се съди за разстоянията, прецених, че сме се издигнали на грубо седемдесет или осемдесет фута, преди да спрем на следващото ниво на… инсталацията.

Вече не виждах смисъл да наричам този огромен подземен комплекс „мина“. „Лайтнинг Коул Къмпани“ очевидно вадеше големи количества въглища от други части на планината, но не и от тук. Тук се бяха захванали с нещо съвсем различно, за което тяхната миньорска операция служеше просто за камуфлаж.

Когато излязохме от асансьора, двамата с Рия се озовахме до единия край на изоставен двестафутов тунел с гладки циментови стени. Беше двадесет фута широк и двадесет висок в средата. Флуоресцентните лампи минаваха по протежение на заобления таван. Топъл и сух въздух лъхаше от вентилаторните шахти високо на извитите стени, а едноярдовите квадратни отходни решетки недалеч от пода нежно издърпваха охладения въздух от коридора. Големи червени пожарогасители бяха окачени от двете страни на чифт патинирани стоманени врати, разположени на приблизително петдесет фута една от друга от двете страни на коридора. До пожарогасителите висяха предмети с вид на интеркоми. Атмосфера на безпаралелна ефикасност — и заплашителна, загадъчна цел — белязваше целия етаж.

Усетих ритмично пулсиране в каменния под, все едно гаргантюански машини се занимават с усилни дейности в далечните подземия.

Точно срещу асансьорите на стената бе разположен познатият, но въпреки това загадъчен символ: в стената беше циментиран бял керамичен правоъгълник, висок четири фута и широк три; в средата му имаше бял керамичен кръг с диаметър два фута, а през него на назъбен зигзаг минаваше мълнията на черна светкавица.

Внезапно през символа видях онази странна, неизмерима, студена и плашеща бездна, която бях усетил, когато за първи път съзрях камиона на „Лайтнинг Коул Къмпани“ преди няколко дни. Потънала във вечна тишина празнота — дълбините и мощта на която не можех да предам адекватно. Тя сякаш ме привличаше като магнит, а аз влизах в ролята на желязна стърготина. Чувствах се така, все едно ще пропадна в този ужасен вакуум, ще бъда всмукан надолу и надалеч като че от водовъртеж и бях принуден да отклоня очи и да обърна гръб на керамичната светкавица.