Дин Кунц - Отвъдни очи

Понеже смъртта бе настъпила внезапно, сърцето бе спряло да бие за секунда или две след нанасянето на раните и на пода на тунела бяха протекли само няколко лъжички кръв. Бързо забърсах тези следи с кърпичката си.

Рия хвана таласъма за краката, а аз го вдигнах за раменете и го пренесохме в далечния край на помещението. Там имаше над двайсет фута тъмнина между последните крушки и черната стена. Скрихме в най-дълбокия край на този задънен тунел трупа, странните инструменти, които използваше и окървавената кърпа.

Дали другарите на таласъма щяха да го търсят? И ако да — колко скоро?

След като осъзнаеха, че е изчезнал, какво щяха да сторят? Да претърсят мините? Колко внимателно? Колко скоро?

Застанали на границата между квадрат мрак и квадрат светлина, приведени плътно един към друг, двамата с Рия се съвещавахме с гласове толкова тихи, че слухът играеше по-малка роля от четенето по устните.

— Сега ли? — попита тя.

— Включихме хронометъра.

— Да, чух го.

— Ако го потърсят…

— Вероятно няма да стане в близките час-два.

— Вероятно не — съгласих се.

— Може и повече време да имаме.

— Ако го намерят…

— Това ще им отнеме още време.

— Тогава продължаваме.

— Поне още малко по-нататък.

Върнахме се по следите си, подминахме мястото, където бе умрял таласъмът и се впуснахме към другия край на този коридор. Той се разгръщаше в огромна подземна зала, обла бездна с поне двеста фута диаметър, с куполообразен таван, висок над трийсет фута в центъра. На метални релси по него бяха окачени редици флуоресцентни лампи; те хвърляха зимен блясък над всичко отдолу. На пода на залата, по-голям по площ от тази, заемана от цяло футболно игрище, таласъмите бяха сглобили изумителен набор оборудване: големи колкото булдозери машини със стоманени челюсти, очевидно предвидени да дъвчат камъни и да изплюват чакъл, огромни дрелки и малки бормашини, редици захранвани с електричество конвейерни ленти, които, наредени една след друга, служеха за изнасяне на материала, изкопан от поглъщащите скали машини, дузина мотокари, половин дузина бобкети. В другата половина на помещението имаше огромна купчина материали: наредени талпи, щателно изградени пирамиди от къси стоманени греди, стотици щръкнали отвсякъде вързопи железни укрепителни колове, стотици — може би и хиляди — торби с цимент, няколко големи купчини пясък и чакъл, намотки дебел електрически кабел с размери колкото кола, по-малки намотки изолирана медна жица, поне миля алуминиеви вентилационни тръби, и много, много други неща.

Оборудването и материалите бяха подредени на равномерно раздалечени редове с коридори помежду им. Докато полека напредвахме на двайсет ярда по диаметъра, оглеждайки три от тези коридори, успяхме да установим, че залата е празна. Не видяхме таласъми и не чухме друго движение, освен призрачния шепот на собственото ни предпазливо промъкване.

Превъзходното състояние на оборудването в съчетание с миризмата на прясно масло и смазка водеха до заключението, че тези машини съвсем наскоро са били почистени и обслужени, след това спуснати в тази яма за нов проект, който още не бе започнал, но чиято стартова дата бе в недалечно бъдеще. Очевидно таласъмът, когото току-що бях застрелял, се занимаваше с някакви финални пресмятания, необходими преди началото на тежкия труд.

Полагайки длан на рамото на Рия и привличайки я достатъчно близо, за да опра устни в ухото й, прошепнах:

— Чакай. Да се върнем откъдето дойдохме!

Върнахме се до входа на широкия коридор, където бях убил таласъма. Смъкнах претъпканата си раница, откопчах капака й и извадих два килограма пластичен експлозив и чифт детонатори. Размотах опаковката и залепих едното блокче в ниша високо в стената, само на няколко фута от мястото, където тунелът се отваряше към сводестата зала. Сложих заряда на нивото над главата, в тъмното, където бе слабо вероятно да го забележат групите за издирване, изпратени да търсят изчезналия таласъм. Сплесках второто блокче в друга тъмна ниша високо на отсрещната стена, така че двата взрива да съборят достатъчна част от стената и тавана, за да запечатат коридора.

Детонаторите бяха захранвани от батерии и си имаха едночасови часовници. Боднах по един във всяка от пластичните буци, но не нагласих стрелките им. Щях да го сторя, ако минехме отново оттук, преследвани от враговете си.

Върнахме се в сводестата зала и тихо я прекосихме, оглеждайки внимателно машините и материалите в опит да екстраполираме естеството на предстоящия проект от оборудването, което таласъмите бяха струпали. В отсрещния край на гигантската зала, научили твърде малко от прехода си, стигнахме до три асансьорни колони, две от които представляваха клетки, предназначени да превозват малки групи таласъми нагоре през голяма шахта в камъка. Третият беше голяма стоманена платформа, окачена на четири кабела, всеки дебел колкото китката ми, и беше с достатъчен размер да вдига или сваля и най-големите елементи от оборудването, което бяхме видели.